— Драги пътници, говори командирът. Имам добри новини. Механиците установиха, че една елементарна верига ни давала грешни показания. Неизправността е отстранена и получихме разрешение да излетим. Извиняваме се за непредвиденото спиране. Моля стюардесите да затворят вратите и да подготвят пътниците за излитане.
Левият двигател започна да работи.
Анет отиде в първа класа и за миг застана там. Притесняваше я нещо, което не можеше да определи. Вероятно защото спомените й от Дуранго бяха лоши. Преди няколко години имаше неприятно преживяване с един приятел, който се оказа женен.
Разбира се, че командирът трябваше да бърза, но скоростта, с която стана всичко, я изненада. Кога се бяха качили на борда механиците?
„Сигурно съм била с гръб по-дълго, отколкото мислех.“
Да, сигурно се беше залисала със сервирането и удовлетворяването на разнообразните желания на пътниците.
Воят на двигателите се усили, после бръмченето стана равномерно. Тя изведнъж се сети, че не е предложила кафе и безалкохолни напитки на пилотите. Самолетът започна да рулира на пистата. Анет се опита да отвори вратата на пилотската кабина.
Беше заключена.
Боингът рязко зави надясно и тя трябваше да се подпре, за да не падне.
Звънът на вътрешния телефон прекъсна мислите й и Анет погледна към тавана. Червената светлина показваше, че я викат в нишата за екипажа отзад.
— Анет, обажда се Кевин. Къде е пътникът от място 18-Д?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, няма го и съпругата му се тревожи.
— Кой беше той?
— Командирът попита дали на борда има други пилоти и той изяви желание да отиде в пилотската кабина. Спомняш ли си?
— Да. Да не е в тоалетната?
— Тук, отзад го няма. Проверихме.
— Чакай малко.
Тя се наведе към вратата на тоалетната. Боингът се наклони наляво и Анет едва не загуби равновесие. Видя, че тоалетната е свободна, и каза:
— И тук го няма. Ще се обадя в пилотската кабина.
След малко чу гласа на Улф.
— Пилотска кабина.
— Кен? Обажда се Анет. Може ли да вляза?
Той се поколеба, преди да отговори, после гласът му стана странен и напрегнат.
— Виж, предпочитам да не ме безпокоиш. Тук е… малко тясно. Реших да дам възможност на нашия гостуващ пилот да опита да лети.
Тя се усмихна с облекчение.
— Добре. Точно затова ти се обаждам. Съпругата му се притеснява.
— Предай й, че ще се върне след малко. Тук му е интересно.
— Добре. Какво искаш да пиеш?
Отново последва мълчание.
— Кен?
— Нека да освободим линията. Много съм зает.
— Разбира се. Извинявай.
Анет остави слушалките и микрофона с ясното чувство, че без да иска, е заела линията и е задала твърде много въпроси. В това нямаше логика, но тя изпита вина.
От пилотската кабина се разнесоха два камбанни звука — сигналът, че са готови да излетят. Анет седна на сгъваемия стол и инстинктивно закопча предпазния колан.
„Защо е пуснал пътник в пилотската кабина, без да ми каже? При това непосредствено след аварийно кацане?“
Може би това беше причината за безпокойството й.
Не, изпитваше го и по-рано, още преди Кевин да се обади за мъжа от място 18-Д.
Един паникьосан човек изскочи от предната врата на летището в Дуранго и хукна към пристигащия пикап. Очите му бяха широко отворени.
— От „Еърбридж“ ли сте? — обърна се той към униформения мъж, който слезе от пикапа.
— Да, господине. Какво…
— Трябва да ми помогнете! Съпругата ми е на самолета, който излита!
— Какво говорите?
— Самолетът беше отклонен тук. А сега излита. Командирът ме помоли да свърша нещо и докато бях на земята, потегли.
— Чакайте малко. За полет 90 ли става дума?
— Да.
— Той не отива никъде, господине.
— Как да не отива? Погледнете. Вече излита.
Изведнъж ги блъсна вълната от шума на двата турбореактивни двигателя и иззад сградата се появи един самолет.
Човекът от пикапа се завтече към площадката встрани от сградата на летището, където очакваше да види познатите очертания на „Боинг 737“.
Площадката беше празна и в това нямаше никаква логика. Самолетът бе кацнал там с изключен двигател. Не можеше да замине никъде, без да бъде проверен от механиците.