Мъжът погледна на север. Един реактивен самолет тъкмо набираше скорост, за да излети.
Емблемата на опашката беше на „Еърбридж“.
Дейвид Гейтс стоеше стъписан и гледаше как самолетът му излита без него.
За миг си помисли, че командирът просто е забравил, че помощникът му не е на борда. Но само за миг.
4.
На борда на „Еърбридж“ 90 — 10:44
Обаждането от помещението за екипажа отзад беше добре дошло и Анет притисна слушалката до ухото си точно когато прозвучаха двете камбанки, които показваха, че са се издигнали на височина три хиляди метра.
— Анет? — попита Кевин.
— Да?
— Бев и аз се тревожим за една от групите.
— Коя група, Кевин? Имаше някакъв училищен оркестър, нали?
— Да. Те седят на редици 13–20, но от осма има друга група от двайсет и двама души. Трябва да им обърнем специално внимание. Имах възможност за малко да поговоря с тях, когато кацнахме, но след това внезапно излитане вероятно са се побъркали от страх.
— Защо?
От другия край на линията се чу смях.
— Защото са от клиника за лечение на страх от летене.
Анет затвори очи и поклати глава.
— Чудесно.
Махна слушалките и микрофона и скочи, оглеждайки първа класа. От другата страна на пътеката до Руди Бостич седеше поразително красива млада жена, която й се усмихна. Анет се приближи до нея, пресмятайки разходите за елегантния й червен костюм с опасно къса пола.
— Желаете ли нещо?
Жената отново се усмихна.
— Не, благодаря. Само кафе, когато имате възможност. — После наклони глава към пилотската кабина и добави: — Чух, че грубиянинът вътре се заяжда с всичко. Изглежда, сте подложена на повече от обичайния стрес.
Анет също се усмихна.
— Това върви заедно с професията.
— Питах се дали се случва често. Имам предвид предпазното изключване на двигателя и аварийното кацане.
Анет поклати глава.
— От три години обслужвам тази авиолиния и такова нещо ми се случва за пръв път. А преди това двайсет години съм летяла с друга авиокомпания.
Жената кимна и отмести очи към вратата.
Анет понечи да тръгне, но жената я дръпна за ръкава.
— Извинете… може ли да ви задам още един тъп въпрос?
— Няма тъпи въпроси. Питайте.
— Пилотската кабина има ли друг вход?
— Друг вход ли?
— Да.
— Не. Само тази врата.
— Добре. Благодаря.
Жената тръсна глава, сякаш да отхвърли любопитството си, и се усмихна.
— Сигурно не съм видяла. Докато бяхме на летището, единият пилот слезе, но не съм забелязала кога се е върнал. Затова се питах дали има друга врата.
Анет се усмихна, прикривайки внезапно обзелото я безпокойство. От място 1-В вратата на пилотската кабина се виждаше идеално.
— Ами… вероятно за миг сте се разсеяли. Но бъдете сигурна в едно — на този самолет му трябват двама пилоти и щом летим, значи са в кабината.
— О, не се притеснявам. Попитах само от любопитство.
Анет бързо влезе в помещението за екипажа и дръпна завесата. Облегна се на леко извитата врата и опита да се съсредоточи върху няколкото странни неща, които се бяха случили и не й даваха покой. Ритъмът на работата беше нарушен. Дали да поднесе напитките? Беше смешно дори да мисли за това. Сервирането й бе станало втора природа.
Тя обърна глава към вратата на пилотската кабина. Пилотите може би вече искаха нещо за пиене.
Вдигна вътрешния телефон и натисна копчето за повикване на командира. Успокои се, когато Кен Улф отговори почти веднага.
— Готови ли сте за напитките, господа?
— Момент — отговори Кен и след кратка пауза добави: — Не, Анет. Благодаря.
— Добре. Би ли ми отворил вратата за секунда, Кен? Искам да вляза при теб.
Отново настъпи мълчание и стомахът й се сви. Нещо не беше наред. Това не бе характерно за Улф. Защо не искаше да отвори?
Накрая чу гласа му.
— Анет, очаквам турбулентни течения. Защо не се увериш дали всички са седнали и да седнеш и ти?
— Добре, командире, но, моля те, отвори за секунда.
— Не сега, Анет.
— Но…
— После.
В гласа му прозвуча раздразнение, каквото не беше чувала никога. Опита се да каже нещо, но не можа. Сетне махна слушалките. Мрачните й предчувствия се засилиха.