Дейвид Балдачи
Последният жив
На прекрасните учители и всички доброволци, които превърнаха проекта „Цяла Америка чете“ в реалност.
В памет на Йоси Хаим Пейли (14 април 1988 — 10 март 2001), най-смелия младеж, когото някога съм срещал.
Невежите маси винаги са готови да охулят несправедливо обвинения. В отговор той стреля напосоки; все ще улучи някого.
Действай бързо, изненадващо и с груба сила.
1
В ръцете си Уеб Лондон стискаше своята полуавтоматична карабина, изработена специално за него от прочут оръжеен майстор. Куршумът й беше калиброван не да ранява, а да къса човешко месо и да дроби кости. Уеб никога не се разделяше с тази царица на тежкокалибрените пушки. Грубата сила бе станала негова втора природа. Беше винаги готов да убива, светкавично и безпогрешно. Досега никога не бе грешил; нещо повече, готов беше, ако някога отнеме невинен човешки живот, веднага да заплати грешката си със своя собствен. Наистина, нелек начин бе намерил да си изкарва хляба. В никакъв случай не можеше да каже, че обича професията си, но я упражняваше по-добре от всеки друг.
Макар да не изпускаше оръжието от ръцете си, освен може би когато спеше, Уеб не се отнасяше към своя арсенал от инструменти за убиване като към някакви любими играчки. Никога не чувстваше пистолета си като приятел, нито пък го наричаше с някакви екзотични имена, но оръжието заемаше важно място в живота му — нещо като полуопитомен див звяр, на който можеше да се довери, ала само докато инстинктите му дремеха. Дори най-добре обучените полицаи пропускаха целта с поне осем от всеки десет изстрела. Според Уеб Лондон това беше не просто неприемливо — беше си чисто самоубийство. Колкото и странности да имаше Уеб, между тях не фигурираше желанието да умира. Той имаше достатъчно врагове, готови всеки миг да му видят сметката; на няколко пъти се размина на косъм от смъртта.
Преди пет години, ако бе полежал още малко на пода в едно училище сред локвите кръв, своя и на враговете си, заобиколен от човешки тела — някои мъртви, други умиращи, — това щеше да бъде последното приключение в кариерата му. Ала и тогава Уеб се бе вдигнал на крака въпреки раните, заради които лекарите почти го бяха отписали. Единствената промяна след този случай беше, че бе заменил служебния автомат, какъвто ползваха всичките му колеги от отряда, с направената по поръчка полуавтоматична карабина. Тя приличаше на М 16, стреляше с куршуми калибър .308 и беше особено подходяща за сплашване на противника. Изведнъж всички му ставаха приятели.
През тъмното стъкло на своя шевролет събърбан Уеб внимателно оглеждаше бързо менящите се групички хора по ъглите и подозрителните сенки в слепите улички. Колкото повече навлизаха във вражеска територия, толкова повече погледът му се задържаше върху платното. От личен опит знаеше, че от всяка преминаваща кола може да го залее градушка от куршуми. Оглеждаше се и за привидно блуждаещи погледи, за едва доловимо кимване или небрежно почукване с пръсти по клавишите на мобилен телефон — възможен знак, че старият Уеб е на прицел и някой се готви да му свети маслото.
Грамадният джип зави зад ъгъла и спря. Уеб изгледа шестимата мъже, скупчени около него. Знаеше, че всички си мислят същото, както и той: излизаме бързо и незабелязано, заемаме позиции зад прикритията на терена, осигуряваме линия на огъня. За страх нямаше място в уравнението; от това все още не следваше, че нервите не са изпънати докрай. В тоя занаят адреналинът не е закрилник на героите — тъкмо обратното, често пъти именно заради него се отива на смърт.
Уеб пое дълбоко дъх, за да успокои пулса си. Нужен му беше пулс между шейсет и седемдесет удара в минута. При осемдесет и пет прикладът на пушката играе при допира с тялото; при деветдесет не може да се разчита на набъбналите от кръв пръсти да натиснат спусъка с точно отмерената сила и плавност, за да произведат точен изстрел. При пулс над сто в минута човек губи изцяло способност да извършва сложни и фини движения; в такова състояние не можеш да уцелиш слон с гаубица от три метра. При сто удара в минута най-добре просто си залепи една мишена на челото и напиши отдолу: „Гръмнете ме!“
Уеб издиша напрежението си и вдъхна с пълни гърди доза спокойствие.
Шевролетът потегли отново, зави зад следващия ъгъл и пак спря. За последно, каза си Уеб. Радиомълчанието бе нарушено, когато Теди Райнър заговори в микрофончето, залепено на дланта му:
— „Чарли“ до ТОК, разрешете да действаме по усмотрение и да преминем на жълто.