— Значи, не бяхте вече толкова близки?
— Бяхме толкова близки, колкото изобщо е възможно с човек като Ранди. След това, което се случи със семейството му… е, как можеше да бъде напълно близък с когото и да било? Дори и със стария Съни Венабълс от Мисисипи, след всичките топки, които съм му спасявал.
— Не е ли споменавал да има друга връзка?
— Не. Ако изобщо имаше такъв, това щях да съм аз.
— Кога си го виждал за последен път?
— Преди малко повече от два месеца.
— Как изглеждаше?
— Неразговорлив, умът му беше някъде другаде. Не изглеждаше много добре, ако трябва да бъда честен.
— От доста време не се е прибирал в дома си. Бюрото провери.
— Никога не съм знаел къде живее. Винаги се срещахме на неутрален терен поради естеството на работата му. Повечето пъти си спомняхме за миналото. Струва ми се, че на него просто му се разговаряше с някого. Ако искаше да предам нещо, казваше ми и аз го предавах.
— Как се свързваше с теб?
— Номерът ми е в указателя, но той никога не ми звънеше вкъщи. Обаждаше се в участъка. Всеки път под различно име. И всеки път, когато се срещахме, ми съобщаваше под какво име ще се обади следващия път, за да знам, че е той.
— Но напоследък не ти се е обаждал? — Уеб го наблюдаваше внимателно. Венабълс изглеждаше достатъчно откровен, но човек никога не знае.
— Не. Нито дума. Започнах да се безпокоя, че нещо може да му се е случило. При неговата професия това не е изключено.
Уеб се отпусна назад.
— Значи, не можеш да ми помогнеш да го открия.
Венабълс допи бирата си.
— Хайде да се поразходим малко.
Двамата излязоха от бара и тръгнаха по почти пустата улица. Още нямаше пет и повечето чиновници си бяха по канцелариите, вперили очи в часовника, който отброяваше последните минути до края на работния ден.
— По време на първия му период във Вашингтон Ранди беше намерил едно място, където ми оставяше съобщения. Казваше ми, че там също се и преобличал. Беше нещо като тайна квартира.
— От Бюрото знаеха ли за нея?
— Не. Ранди още тогава нямаше вяра на началниците си в Бюрото. Предполагам, че затова прибягваше до мен.
— Вероятно е имал право. А ти ходил ли си после там?
Венабълс поклати глава.
— Малко ме е страх какво ли мога да заваря, не че имам нещо предвид. Дори не знам дали Ранди все още я използва. Може сградата отдавна да е разрушена.
— А ще ми кажеш ли адреса?
— Ти пушиш, нали?
— Не, не пуша.
— Напротив, пушиш. — Венабълс извади от джоба на якето си пакет „Уинстън“ и го подаде на Уеб, който го взе. — Запали де, може отнякъде да ни гледат. — Той му предложи и кибрит.
Уеб запали цигара, като с мъка се сдържа да не се закашля, след което плъзна пакета в джоба си.
— Благодаря за помощта. Все пак ако Коув е бил замесен… — Той не довърши.
— Ако Ранди е участвал в такова нещо, със сигурност ще сложи край на живота си.
Съни Венабълс се скри зад ъгъла. Уеб се върна при колата си, разкъса пакета и извади отвътре навито на руло листче хартия. На него беше написан някакъв адрес. В пакета имаше и три малки снимки, прегънати на две. Уеб бе запитал Венабълс по телефона за чернокожи момчета с по-светла кожа на възрастта на Кевин Уестбрук, водещи се за изчезнали на територията на града през последния месец, и очевидно той бе успял да намери няколко такива. Уеб разгледа снимките. И трите много приличат на Кевин, каза си той. Все същото изражение на безнадеждност и прекършен млад живот.
Уеб запали мотора. Двайсет минути по-късно се взираше отчаяно през сваления прозорец, докато кривата на настроението му се спускаше стремглаво надолу. На мястото, където някога се бе намирала тайната квартира на Рандъл Коув, сега зееше огромен изкоп, в средата му се издигаше строителен кран, а работниците тъкмо се разотиваха от обекта след тежкия трудов ден. Явно в последно време Коув не бе имал възможност да се възползва от убежището си. Следата го бе отвела в задънена улица. Уеб смачка листчето хартия и го хвърли на пода на колата. Оставаше му обаче още една възможност. От колата той позвъни на Романо.
— В настроение ли си за малко детективска работа?
Той мина да вземе Романо от дома му и двамата се насочиха на юг към Фредриксбърг. Романо презрително огледа вътрешността на колата.
— Ама че скапана бракма!
— Това е мъркюри гранд маркиз, сигурно и директорът се вози в такава!
— Е, та какво? Пак е бракма.
— Следващия път специално за теб ще подбера нещо по така. — Той погледна Романо и се запита какво ли разправя Енджи за него на своя доктор. Ако Поли Романо беше най-важният човек в живота й, явно имаше достатъчно нужда от психиатрична помощ.