— Как я карате в отряда?
— Постарому. Отдавна не са ни викали нанякъде. Само тренираме. Нещо почва да ми писва тая работа.
— Стой си там, Поли, в скоро време ще ти се наложи да погърмиш сериозно с твоите патлаци.
— Ще взема да се запиша в Чуждестранния легион на французите или нещо такова.
— Е, там хубаво ще те наредят, само дето ще те е срам да си го признаеш после.
— В отряда доста се приказва за теб.
Трябваше да предвиди този обрат на разговора, но той беше толкова внезапен, че Уеб се изненада.
— Е, и какво приказват?
— Мненията са разделени поравно, „за“ и „против“.
— Брей, а пък аз се смятах за по-популярен.
— Не е там работата. Никой не те смята за страхливец, Уеб. Достатъчно щуротии си вършил навремето. Почти колкото мен.
— Обаче?
— Обаче някои от момчетата си казват, че блокираш ли веднъж, като нищо ще блокираш отново. Това, което ти се случи, нямаше значение. Екип „Чарли“ си беше отписан. Само че следващия път може да има.
Уеб гледаше право пред себе си.
— Нищо не мога да възразя. Е, какво, дали пък аз да не отида при французите? Имаш ли оръжие?
— Все едно да питаш дали политиците лъжат.
Рандъл Коув живееше в покрайнините на Фредриксбърг, щата Вирджиния, на около осемдесет километра южно от Вашингтон. С това той надхвърляше точно два пъти простото правило на Ан Лайл за отдалечеността на местоработата от местоживеенето на агентите, работещи под прикритие. Домашният адрес на Коув беше едно от нещата, които Уеб незабелязано бе прочел от папката на Бейтс.
Изпреварвайки вечерните задръствания по шосетата, след четирийсет минути Уеб и Романо свърнаха в тихата уличка на предградието, където живееше Рандъл Коув. От двете страни се нижеха два реда къщи, сякаш вадени под индиго; пред много от тях имаше табели за даване под наем. Въпреки приятното време отвън не се разхождаха майки с деца, а покрай бордюра имаше твърде малко паркирани коли. Кварталът изглеждаше запустял, но Уеб знаеше, че хората още са на път от работата си в столицата и в Северна Вирджиния. Това беше един типичен квартал-спалня, къщите най-вероятно се населяваха от несемейни или двойки без деца, които само чакаха удобен момент да се измъкнат оттук. Разбираше защо Коув си бе избрал да живее точно на това място. В квартал като този нямаше любопитни съседи, хората живееха затворено, през деня по улицата не се мяркаше практически никой, а той бе очаквал тъкмо през деня да си бъде вкъщи. Повечето тайни агенти в наркобизнеса си вършат работата нощем.
Пред къщата имаше паркиран бюромобил с правителствени номера.
— Федерални бавачки — беше краткият коментар на Романо. Уеб кимна и помисли за момент как най-добре да се справят със ситуацията. Той спря колата непосредствено зад бюромобила и двамата с Романо слязоха.
Агентът на волана свали прозореца, хвърли бегъл поглед върху служебните картите на Уеб и Романо и после очите му се спряха на Уеб.
— Вече си прочут, нямаш нужда от служебна карта — под-метна той. Уеб не го познаваше лично. Беше млад, енергичен и амбициозен на вид и Уеб си помисли, че е жалко този способен момък да си губи времето да наблюдава една къща, до която Рандъл Коув за нищо на света няма да се доближи. Агентът излезе от колата и се здрависа и с двамата.
— Крие Милър от Ричмъндското оперативно бюро. — Той извади собствената си служебна карта с лявата ръка от десния вътрешен джоб на сакото — дребна на вид служебна предвидливост, с която си оставяше дясната ръка свободна за здрависване. Ако не друго, Бюрото поне успяваше да насади у служителите си такова ниво на механична повторяемост на действията, че и най-малкото движение се извършваше по определен начин. Без да познава момъка, Уеб знаеше, че сакото му е с двоен хастар на съответното място отвътре, за да не се протрива от цевта на пистолета. Знаеше също, че когато двамата с Романо спряха зад колата му, той ги бе наблюдавал в огледалото за обратно виждане, като нарочно бе търсил очите на Уеб, защото тъкмо очите на човек издават намеренията му.
След като се здрависаха, Уеб се загледа в притихналата, тъмна къща.
— Вие денонощно ли дежурите тук? — запита той.
— На три смени по осем часа — отвърна уморено младежът. — До края на моята остават три часа.
Уеб се облегна на колата му.
— Не е особено вълнуващо, предполагам.
— Никак, ако не се смята, че преди три часа две котки се сбиха на улицата. — Той погледна Уеб в лицето и някак смутено избъбри: — Знаеш ли какво, чудя се дали да не си пробвам късмета във вашия отряд.