— Защо не, винаги има нужда от добри момчета — отвърна Уеб. От шест много добри момчета, добави наум той, за да възстановим екип „Чарли“.
— Чувам обаче, че изпитите били страшна мелница.
Романо се изсмя презрително.
— Всичко, дето си го чувал, го умножи по десет, и ще получиш бледа представа каква мелница те чака.
Милър не изглеждаше особено впечатлен и Уеб реши, че смята приказките на Романо за обикновена хвалба. Какво пък, беше още млад и му се полагаше да е самонадеян.
— Вие участвахте ли при Уейко? — попита той и двамата кимнаха. — Успяхте ли да гръмнете някого?
— Истината е, че се опитвам да прогоня това от подсъзнанието си — отвърна Уеб. Клеър Даниълс би трябвало да се гордее с мен, добави мислено той.
— Разбирам — заяви младокът, но нещо в добронамерено скептичния му тон подсказваше, че всъщност нищо не разбира.
— От колко време си в Бюрото? — запита Романо.
— Близо две години.
— Е, като изкараш три, можеш да се пробваш — заяви Романо. — Виж какво, най-добре се обади на мен. Ако сериозно искаш да влезеш в отряда, мога да ти покажа това-онова.
Докато Милър прибираше картичката в джоба, Уеб и Романо си размениха шеговити погледи.
— Страхотно! — възкликна младокът. — Чувал съм, че при вас се стреля с жестоки пушкала.
Уеб знаеше, че главната примамка за всеки новобранец както винаги бяха оръжията. Той познаваше няколко души, които бяха постъпили на работа в Бюрото само заради възможността да носят под сакото си нещо по-завързано.
— Да, така е. Но преди всичко при нас ще научиш защо за теб е най-добре да не прибягваш до тях.
— Е, хубаво. — Милър изглеждаше разочарован, но Уеб знаеше, че ще му мине. За да избегне неловкото мълчание, агентът попита: — Мога ли да ви помогна с нещо, момчета?
— Дойдохме да огледаме къщата. Ти знаеш ли нещо за тоя тип?
— Не много. Знам, че по някакъв начин има отношение към онова, което ви се случи. Интересна работа как може човек да се обърне срещу своите!
— Интересно, наистина. — Уеб огледа редицата къщи. Зад тях имаше само дървета. — Надявам се, че и отзад пази някой.
Милър се ухили.
— По-скоро нещо. Кучета пазачи. Има ограда. Който се опита да мине, ще му скъсат гащите. Така ни излиза и по-евтино, отколкото да сложим по двама агенти на денонощно дежурство.
— Е, да. — Уеб погледна часовника си. — Време е за вечеря. Ти ял ли си?
Милър поклати глава.
— Носех си бисквити и бутилка вода. Вече свършиха, но нали ви казах, остават ми по-малко от три часа. Лошото е, че няма тоалетна.
— На мен ли ще ми разправяш! Аз съм служил в спецгрупи за проследяване в Средния запад. Наблюдавахме ферми от по четири хиляди декара, за които имахме сведения, че се използват като бази за трафик на дрога. Или пък следяхме разни гангстери, дето се криеха в изоставени фургони. Като ти дойде, или стискаш, или се учиш да пикаеш в бутилка, или се изправяш насред полето и пускаш водата.
— Да, бе! — намеси се Романо. — Нас пък в „Делта“ ни учеха да клякаме в редица и да кензаме едновременно, под строй. Така най-добре се опознавали хората, като си кензат заедно. Веднъж, тъкмо си бях свалил панталона, и отпреде ми точно обектът, дето трябваше да го застрелям. Е, гръмнах го, ама умрях от срам!
Милър нямаше вид на човек, готов да се възползва от тези нетрадиционни форми на физическо облекчаване. Беше твърде издокаран, както си отбеляза наум Уеб, и очевидно пи-каенето в бутилка или колективните телесни занимания не се връзваха с представата му за съвестен блюстител на закона.
— През две преки има бърза закуска. Ако искаш да хапнеш, ние ще те сменим за малко.
Милър не беше много убеден, че е редно да се отлъчва от поста си.
— Възползвай се, Крис, сега ти е паднало. — Уеб разтвори якето си, за да му покаже, че носи оръжие. — Бъди спокоен, при Уейко здравата си погърмяхме. Върви и се нахрани като човек.
— Сигурни ли сте, че няма проблем?
Романо му отвърна с най-авторитетния си и заплашителен тон:
— Ако някой се опита да припари в къщата, ще съжалява, че го е майка раждала.
При това уверение агент Милър се качи в колата и отпраши. Уеб изчака, докато се скри зад ъгъла, после извади от багажника на своята кола малък прибор и електрическо фенерче, огледа се и двамата с Романо пристъпиха към входната врата на къщата.
— Тоя лигльо няма да изкара и две минути при нас! — изсмя се Романо.
— Откъде знаеш, Поли? Щом ти се справяш, защо да не може и той?
— Ама ти наистина ли смяташ да проникнеш в къщата?
— Да, смятам. Ако те е страх, можеш да ме изчакаш в колата.