Колите спряха в дългата алея, Коув направи още няколко снимки, после обърна и пое по обратния път. За тази нощ стига толкова. Той се насочи към единственото място, където се чувстваше сигурен, и това място не беше неговият дом. След като направи следващия завой и натисна газта, отзад изневиделица изникнаха чифт фарове и се залепиха зад него. Това не беше добре, на път като този не бива да има такова оживление. Коув никога не се радваше прекалено на вниманието на ближния. Той зави, другата кола зави след него. Значи работата е сериозна. Натисна газта, колата също ускори. Коув се пресегна, откопча кобура, измъкна пистолета си и махна предпазителя.
Докато караше, той погледна в огледалото, за да се опита да преброи колко души има в другата кола. Беше твърде тъмно, по тези места уличното осветление беше излишен лукс. Първият куршум простреля дясната му задна гума, вторият — лявата. Докато се опитваше да овладее колата, от една странична улица устремно излезе камион и го удари с все сила. Ако страничният прозорец беше вдигнат, главата на Коув щеше бездруго да разбие стъклото. Отпред камионът имаше железен снегорин, макар да не беше зима. Камионът даде газ и подбра колата пред себе си. Коув усети, че тя се накланя настрани; в този момент камионът я избута през металната мантинела, поставена там именно за да не се преобръщат автомобилите на острия завой. Колата се претърколи по стръмния кален склон, двете врати се отвориха едновременно, тя се затъркаля надолу, докато накрая се стовари като безформена купчина желязо на каменистото дъно на пропастта и избухна в пламъци.
Преследвачите спряха на банкета, един мъж изтича до усуканата, откъсната от подпорите мантинела и погледна надолу. Видя пламъците, чу експлозията на бензиновия резервоар и се върна при приятелите си. Задните колела вдигнаха дребни камъчета и непознатите се понесоха напред, последвани от тежкия камион.
Когато ги чу да потеглят, Рандъл Коув бавно се надигна от мястото, където бе изпаднал през откъснатата врата. Пистолетът му го нямаше, две-три от ребрата му пукаха на счупено, но беше жив. Той погледна надолу към останките на колата си и после проследи с поглед пътя, по който бяха избягали неговите убийци. С треперещи крака Коув бавно се заизкачва нагоре по склона.
Уеб стискаше ранената си ръка и се чудеше дали главата му ще се пръсне. Усещаше мозъка си така, сякаш е изпил на екс три чаши текила и се готви да си поръча още толкова. Болничната стая беше празна. Пред вратата имаше въоръжен пазач, чиято задача бе да бди нищо лошо да не сполети Уеб Лондон — или поне нищо по-лошо от това, което вече го бе сполетяло.
Уеб бе лежал в тази стая през целия изминал ден и голяма част от нощта, размишлявайки върху случилото си, а отговорите на въпросите му си оставаха все толкова далеч и толкова неясни, както когато го бяха докарали в болницата. Командирът на частта му бе наминал да го види, а също и неколцина бойци от екипа „Хотел“ и по един-двама от „Уиски“ и „Рентген“. Те бяха говорили малко, всеки погълнат от собствената си болка. Не искаха да повярват, че тъкмо с тях може да се случи подобно нещо. В очите им Уеб прочете и нещо друго — подозрителност, неистово желание да разберат как самият той се бе отървал.
— Много съжалявам, Деби — каза Уеб на вдовицата на Теди Райнър, която сякаш виждаше пред себе си. После повтори същото на Синди Плъмър, младата жена на Кал, вече също вдовица. Продължи нататък по списъка — общо шест жени, съпруги на загиналите му другари, всички до една негови близки приятелки. Уеб се чувстваше опечален наравно с тях — с всяка една поотделно и с всичките заедно.
Той пусна ранената си длан и докосна с нея металната табла на леглото. Такава жалка, незначителна рана! Нито един от свистящите над него куршуми не го бе ударил пряко.
— Не успях да стрелям навреме — обясни той на бялата болнична стена. — Просто не успях! Разбираш ли колко невероятно е това? — Последният въпрос бе отправен към стойката с банки кръв до леглото му. След това той млъкна и притвори очи.
— Ще ги хванем, Уеб.