28
Беше рано сутринта и Уеб лежеше във ваната в поредния второкласен мотел. Всяка част на тялото го болеше. Обширните охлузвания по ръцете и краката му пареха, сякаш някой притискаше към тях нагорещена ютия. На челото му — там, където Големия X го бе цапардосал в контейнера за боклук — имаше грамадна цицина, а откъм здравата дотогава страна на лицето му — зейнала рана, най-вероятно пълна с парчета асфалт.
Мобилният му телефонът иззвъня, Уеб протегна ръка и го сграбчи. Беше Бейтс.
— Ще намина да ви взема с Романо след час от дома му.
Уеб изохка.
— Какво има?
— Снощен съм. Леко ме наболява главата.
— Съчувствам ти, Уеб. И тъй, след час! Ако не си там, търси си друга планета. — Бейтс затвори.
Точно след час Бейтс мина покрай дома на Романо, взе ги и тримата поеха към фермите на Вирджиния.
Бейтс се загледа в пресните рани на Уеб.
— Какво ти става, по дяволите? Дано само да не си съсипал още някоя кола!
— Подхлъзнах се, като излизах от ваната.
— И се подреди така от едно подхлъзване?
— Какво казват, Пърс, повечето злополуки стават у дома.
След един час отбиха от магистралата и в продължение на много километри се движиха по малки селски пътища сред гористи хълмове. По едно време Уеб си помисли, че са се заблудили, защото шосето съвсем изчезна и колата заподскача по коларски път. Накрая стигнаха до провиснала на пантите си желязна порта с надпис:
„Ферма «Източен вятър».
Ловът, риболовът и преминаването абсолютно забранени.
Нарушителите ще бъдат преследвани с цялата строгост на закона“.
Това беше фермата на семейство Канфилд. Сигурно сме дошли отзад, помисли си Уеб. Докато четеше заплашителния надпис, той вътрешно се усмихна. Тъкмо него ли се опитваха да сплашат? Погледна към Романо, който също се подхилваше — явно си мислеше нещо подобно. Оградата в този участък беше ниска, от прости дъски и метални колове. Наоколо имаше само пущинак и не се виждаше жива душа.
— Човек може да прескочи оградата, да отиде до къщата, да изколи стопаните до крак, да си отвори една бира от хладилника, да погледа телевизия и най-спокойно да си тръгне. Никой няма и да разбере, поне докато не пукне пролет — отбеляза Романо с тон на познавач.
— Като нищо — обади се Уеб. — И понеже убийството не е сред забранените дейности според табелката, няма и да го преследват с цялата строгост на закона.
— Не ми се слушат глупости — изръмжа Бейтс. Уеб забеляза, че шефът е разтревожен. Мястото наистина беше уязвимо отвсякъде.
Полека-лека те обиколиха участъка и стигнаха до предния вход на „Източен вятър“. Парадната порта донякъде напомняше солидните метални решетки пред Белия дом. Ала понеже отвсякъде другаде оградата беше толкова примитивна, че не осигуряваше никаква защита, присъствието на тези тежки, непристъпни железни врати беше повече от гротескно от гледна точка на сигурността. Над тържествения портал имаше надпис от ковано желязо с името на фермата. На всичко отгоре крилата зееха широко разтворени! Имаше сигнална кутия на интерком; Бейтс се пресегна и натисна копчето. След известно време от високоговорителя се чу глас и Бейтс извика:
— Специален агент Бейтс, ФБР.
— Влизайте! — каза гласът. — Карайте по главната алея и на първия разклон свийте надясно към къщата.
Когато колата потегли, Уеб отбеляза:
— Няма охранителни камери. Ние може да сме банда главорези. Тия откъде знаят кого пускат в имота си?
Колата пое по алеята. Докъдето стигаше погледът, се виждаха вълнисти зелени ливади, разсечени от хоризонталната черта на металната ограда. Сред нивите бяха натъркаляни големи бали сено. Главната алея беше асфалтирана и известно време продължаваше право напред, след което изведнъж свърна надясно през китка величествени дъбове и канадски кленове, между които имаше непроходим хвойнов гъсталак. Между стволовете на дърветата малко по-нататък се виждаха очертанията на огромна постройка.
Стигнаха до масивна двуетажна каменна сграда с високи сводести прозорци и плъзгащи се врати на долния етаж, увенчана с патиниран от времето метален купол, върху който се полюшваше ветропоказател във формата на препускащ конник. Уеб си каза, че цветът на патината е достоен за вниманието на Марта Стюарт — тя като нищо би го патентовала като „ръждив шик“ и би го продала на домакините.
Завиха надясно и продължиха по дългата павирана алея с два реда грамадни кленове, чиито сплетени клони образуваха пищен зелен тунел над главите им.
Когато Уеб погледна напред, очите му се разшириха от смайване. Това беше най-голямата къща, която бе виждал някога, като при това беше изцяло от камък; шест масивни гранитни колони поддържаха огромния фронтон над входа.