— Дявол да го вземе! — промърмори Романо. — Това нещо е по-голямо от централата на ФБР!
Бейтс закова спирачки пред входа и се приготви да слиза.
— Къща като къща, Романо. Стига си зяпал и се опитай да не излагаш Бюрото.
Тежката дъбова врата се отвори и в рамката й застана човешка фигура. Бил Канфилд беше доста състарен от последния път, когато Уеб го бе виждал. Беше висок и жилав както някога, но широките рамене и едрият гръден кош, които Уеб помнеше от посещенията му при него в болницата, се бяха стопили. Косата му беше пооредяла и почти напълно бяла, а лицето — сбръчкано и изпито. Докато пристъпваше към тях, за да ги посрещне, Уеб забеляза, че човекът леко накуцва и едното му коляно е някак си обърнато навътре. Доколкото можеше да сметне, Канфилд вече минаваше шейсетте. Преди петнайсет години се бе оженил повторно; жена му Гуен беше много по-млада от него. Децата от първия му брак бяха вече отраснали, когато Гуен му бе родила момченце — същото, което терористите от „Свободното общество“ бяха застреляли в онова училище в Ричмънд. Оттогава лицето на Дейвид Канфилд изплуваше всеки ден пред очите на Уеб и често му се явяваше насън. С годините чувството му на вина за смъртта на детето не бе намаляло — нещо повече, едва ли не се бе засилило.
— Мистър Канфилд, аз съм агент Бейтс от Вашингтонското оперативно бюро на ФБР. Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете.
Канфилд не му обърна внимание и се загледа вторачено в Уеб.
— Не те ли познавам отнякъде?
— Уеб Лондон, мистър Канфилд. От Отряда за борба с тероризма. Бях в Ричмънд в онзи ден… — додаде дипломатично той. — После ме посещавахте в болницата. Вашите визити означаваха много за мен. Искам да го знаете.
Канфилд бавно кимна и протегна ръка; Уеб я пое и двамата се здрависаха.
— Е, поне се опита да помогнеш, това е важното. Всички вие рискувахте живота си за моето момче. — Той млъкна и погледна към Бейтс. — Нали ти казах по телефона, че при мен няма нищо ново. Само да ми се мерне онзи кучи син, аз ще му светя на него маслото, а не той на мен.
— Разбирам, мистър Канфилд.
— Казвай ми Били.
— Благодаря, Били. Много те моля да разбереш, че трима души, имащи някаква връзка със случилото се в Ричмънд, вече са мъртви, четвърти вероятно е убит. Ако това е работа на „Свободното общество“, а засега не можем да знаем със сигурност дали не е така, то и ти си в опасност. Затова сме тук.
Канфилд погледна часовника си.
— И какво, искате да ме държите някъде под ключ, уж за мое добро, така ли? Че таз ферма да не би да се управлява сама?
— Разбирам, но могат да се вземат някои дискретни мерки…
— Ако искате да говорим, вървете с мен. Имам и друга работа.
Бейтс размени бързи погледи с Уеб и Романо и те вдигнаха рамене. Тримата последваха Канфилд до черния му ланд-роувър и послушно се качиха с него. Без да ги изчака да си затегнат коланите, Канфилд даде газ. Докато се движеха, от предната седалка Уеб разглеждаше фермата.
— Последния път ми казаха, че имаш фирма за товарни превози в Ричмънд. Как така изведнъж се озова в тая ферма за коне?
От джоба на ризата си Канфилд измъкна цигара и запали, после леко свали стъклото и издиша дима навън.
— Гуен не понася да й пуша вкъщи. Когато мога, припалвам навън — обясни той. — Добър въпрос, Уеб. От камиони на коне. И аз се питам понякога как стана така. Не че не ми се е приисквало да се върна при камионите. Аз съм роден и израснал в Ричмънд. Човек така свиква с този град, с доброто и лошото в него, че трудно го забравя. Видял съм и двете страни на медала, повярвай ми. Само че Гуен си умира за коне, тя самата е родена във ферма в Кентъки. Конете са й в кръвта, нищо, че отначало на мен само ми вдигаха кръвното. И така, решихме да пробваме. Още не мога да ти кажа дали се справяме, или не. Вложил съм и последния си цент в тая проклета ферма, тъй че нямам друг избор, освен да успея.
— Какво точно се прави в една ферма за коне? — попита Романо, като се наведе напред. — Разбираш ли, единствените коне, които съм виждал, са онези, дето теглят файтоните край Сентръл Парк. Аз съм кореняк нюйоркчанин.
— Жалко за теб, момче — отвърна Канфилд, като се извърна да погледне Романо. — Прощавай, не ти чух името.
— Романо, Пол Романо. Приятелите ми викат Поли.
— Е, аз още не съм ти приятел, тъй че ще ти викам Пол. Значи така, главното нещо, което се прави в една ферма за коне, е да се пръскат пари. Най-напред се изръсваш жестоко, за да купиш имота и да плащаш заплати на сума ти хора, които уж ти работят. После купуваш самите коне и те ти изяждат ушите. После изсипваш още чувал долари за някакъв нафукан жребец, дето бил спечелил сума ти награди по надбягванията, да ти заплоди кобилите. После трошиш луди пари по кончетата, дето се раждат. Докато станат на една година, се грижиш за тях, сякаш са ти родни деца. Къде ти, едно годиначе струва толкова, колкото да изучиш трима синове в Харвард. После се молиш поне едно от тях да се окаже качествено, че като го продадеш, да спечелиш пет процента отгоре на това, дето си вложил, за да го отгледаш, като си си скъсвал задника да му слугуваш по шестнайсет часа на ден. А ако това не стане, банката, отпуснала парите, идва и ти прибира всичко, и те изхвърля на улицата. — Той отново се обърна и изгледа Романо. — Та такива ми ти работи, Пол. Други въпроси?