— Накъде отива? — попита той Гуен.
Тя се намръщи.
— Към съседната ферма. „Южняшка красавица“. Освен хеликоптерна площадка ония типове имат и малко летище. Когато каца реактивният им самолет, конете ни полудяват от страх. Били се опита да говори с тях, но те си знаят своето.
— Че кои са те?
— По-важно е какви са. Някаква частна фирма. И те имат ферма за коне, но доста особена.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че конете им не са чак толкова много, а гледачите им имат такъв вид, сякаш едва ли могат да различат жребец от парен локомотив. Но явно добре се оправят. Къщата в „Южняшка красавица“ е по-голяма от нашата.
— Сигурно също като вас имат много сгради и съоръжения?
— Да, но нашите са някак по-разпръснати. Докато те построиха няколко нови сгради, огромни, приличат по-скоро на складове, макар че изобщо не мога да си представя какво могат да складират в такива количества. Живеят във фермата едва от две години и половина.
— Значи сте им били на гости?
— Два пъти. Първия път, за да им се представим по съседски, но те се държаха много грубо. Втория път, за да се оплачем от ниско летящите им самолети. Тогава направо ни изхвърлиха. Били се почувства страшно неудобно, а обикновено той е този, който поставя хората в неудобно положение.
Уеб се отпусна назад и се замисли над чутото, докато погледът му се рееше в посоката, където се бе изгубил хеликоптерът.
Отне им доста време, но успяха да разгледат голямата каменна къща от горе до долу. На приземния етаж имаше билярдна, изба и съблекалня за басейна. Самият басейн беше девет на осемнайсет метра и, както му обясни Гуен, бе изработен изцяло от стоманата на бракуван военен кораб от времето на Втората световна война. Кухнята беше оборудвана с готварска печка „Вулкан“, на чиято излъскана табелка се виждаше годината на производство — 1912. Имаше и работещи асансьори от същата епоха за изкачване на храна до трапезарията на горния етаж, както и перално помещение. В котелното Уеб обърна внимание на двата лъскави парни котела, които разпръскваха наоколо приятна топлина, а отстрани имаше склад за дърва, където в големи дървени сандъци с номерата на стаите от къщата бяха наредени едри цепеници за камините.
Стените на трапезарията, която се намираше на първия етаж, бяха украсени с еленови глави, а от тавана висеше полилей от еленови рога. Кухнята беше огромна, цялата облицована с плочки от делфийски порцелан, с голям бюфет за сребърните прибори. Имаше три бални зали, различни кабинети, будоари и дневни, както и малка зала за фитнес. На горните два етажа бяха разположени седемнайсет бани, двайсет спални, библиотека, в която отрупаните с книги рафтове сякаш нямаха край, и множество всякакви други помещения. Къщата беше наистина грамадна и за голяма жалост на Уеб практически неохраняема.
Когато приключиха обиколката, Гуен го погледна с известна тъга.
— Наистина съм влюбена в този дом. Съзнавам, че е прекалено голям и може би излишно грандиозен, но лично на мен ми действа целебно.
— Забелязах. С какъв домакински персонал разполагате?
— Имаме три приходящи чистачки, които идват, почистват, изпират прането и си тръгват, освен когато сме канили повече гости на вечеря; тогава остават да помогнат при прибирането. И трите са местни момичета.
— Кой готви?
— Аз. Още едно от нещата, които ми носят радост. Имаме и нещо като домашен майстор. Казва се Франки, изглежда поне на двеста години, но не е стар, просто е живял доста тежко. Идва почти всеки ден. Немо и хората му се грижат за самата ферма. Тъй като яздитните коне трябва да се извеждат всеки ден, имаме и платени ездачи — три млади момичета и един мъж. И четиримата живеят при развъдника.
— Имате си и алармена система. На влизане забелязах главния панел.
— Никога не я използваме.
— Сега вече ще я използвате.
Гуен не отговори. Двамата влязоха в последната стая. Това беше спалнята на господарите. Уеб забеляза, че в преддверието към спалнята има отделно легло.
— Били често работи до късно и не иска да ме буди, когато си ляга — обясни тя. — Много е внимателен.
Нещо в погледа й накара Уеб да си помисли, че Били Канфилд далеч не е чак толкова внимателен към младата си съпруга. Тя продължи:
— Повечето хора виждат Били само откъм грубата му страна. Когато решихме да се оженим, много наши познати бяха скептично настроени. Половината си мислеха, че се омъжвам за Били заради парите му, а другата половина — че той се жени за дъщеря си. Истината е, че ние просто си допаднахме от пръв поглед. Много ни е приятно заедно. Когато започнахме да излизаме, майка ми имаше напреднал рак на белите дробове; в продължение на четири месеца Били всеки ден идваше да я види. И не просто да я гледа как умира — носеше й подаръци, разговаряше с нея, бистреха политиката и спорта. Били й помагаше да се чувства жива. Благодарение на него на всички ни беше по-леко. Това е нещо, което никога няма да забравя. Неговият собствен живот е бил доста тежък и поради това е израснал грубоват и малко недодялан. Но той ми даде всичко, което един мъж може да даде на една жена. Напусна Ричмънд, родния си град, и остави единствената работа, от която разбираше, за да започне отначало, във ферма за коне, понеже аз го бях помолила. Усещаше, че трябва да се махнем оттам, от ужасните спомени.