Тя помълча и продължи:
— Били беше прекрасен баща за Дейвид, всичко вършеха заедно. Никога не го е глезил, защото казваше, че глезеното дете израства без характер, но го обичаше с всяка фибра на тялото си. Аз дори смятам, че загубата на Дейвид го съсипа едва ли не повече, отколкото самата мен. Макар че Били има деца и от първия си брак, Дейвид беше единственият му син. Били е наистина рядък човек. За приятелите си е готов да даде и последния си цент. Няма на света много такива като него.
Уеб огледа снимките по стените и във вградения стенен шкаф. Много от тях бяха на Дейвид. Беше много хубаво момче, приличаше повече на майка си, отколкото на баща си. Уеб се извърна и видя, че Гуен също гледа сина си през рамото му.
— Колко време измина… — прошепна тя.
— Знам, знам. Времето не чака никого и нищо.
— Казват, че времето помагало. Не е вярно.
— Дейвид единственото ти дете ли беше?
Тя кимна.
— Били има големи деца от първия си брак, но Дейвид беше единственият ми син. Интересно, когато бях малко момиченце, все си казвах, че един ден ще имам голямо семейство с много деца. Аз лично имам четирима братя и сестри. Като си помисля само, че момченцето ми сега щеше да бъде ученик в гимназията! — Тя се извърна назад и Уеб забеляза как ръката й се вдигна към очите.
— Мисля, че за днес стига, Гуен. Благодаря ти, че ми отдели толкова време.
Тя отново се обърна към него и той видя влажните й бузи.
— Били ме помоли да поканя теб и приятеля ти на вечеря. Днес.
— Наистина, няма нужда.
— Моля те, Били много държи. Ти му спаси живота и щом ще живеем заедно, би трябвало да се опознаем. И така, в пет и половина?
— Ти сигурна ли си, че искаш да дойдем?
— Абсолютно съм сигурна, Уеб, но ти благодаря, че попита.
— Да знаеш обаче, че не си нося никакви по-изискани дрехи.
— Ние не сме изискани хора, Уеб.
32
Клеър отиваше към колата си в подземния гараж, когато към нея се приближи добре сложен мъж със строг костюм.
— Доктор Даниълс?
Тя го изгледа въпросително.
— Да.
Мъжът извади служебна карта.
— Агент Филипс от ФБР. Бихме желали да поговорим с вас, и то още сега, ако е удобно.
Клеър се огледа озадачена.
— Кои сте вие, дето желаете да говорите с мен?
Агентът посочи към изхода на гаража; отвън до бордюра със запален двигател чакаше дълга черна лимузина с тъмни стъкла.
— Всичко ще ви бъде обяснено, докторе. — Той леко я хвана за лакътя. — Елате с мен, няма да ви отнемем много време и ще ви върнем на същото място.
Клеър се остави да бъде отведена към колата. Филипс задържа вратата и сам се качи на предната седалка до шофьора. Преди още Клеър да се бе облегнала на кожените възглавници, лимузината се отдели от бордюра и набра скорост.
На отсрещната седалка, с лице към Клеър и с гръб към движението, седеше някакъв мъж, който се наведе към нея и я заговори.
— Благодаря ви, че приехте да се срещнете с нас, доктор Даниълс.
— Не съм приемала нищо. Дори не знам какво правя тук. — Тя забеляза, че стъклената преграда, отделяща салона на лимузината от шофьорската кабина, е вдигната докрай. — Кой сте вие?
— Казвам се Джон Уинтърс и съм шеф на Вашингтонското оперативно бюро на ФБР.
— Е, мистър Уинтърс… — започна Клеър.
— Приятелите ми ме наричат Бък.
— И така, мистър Уинтърс, бихте ли ми обяснили защо искате да говорите с мен?
Уинтърс се облегна назад.
— Сигурно вече се досещате. Вие сте твърде умна жена. — Той потупа с ръка обемистата папка до себе си. — Професионалната ви биография е твърде впечатляваща.
При вида на папката Клеър се облещи.
— Не съм сигурна дали трябва да се чувствам поласкана или раздразнена от вниманието ви към моята особа.
— Засега приемаме, че сте поласкана — усмихна се Уинтърс. — Имайте предвид обаче, че с вашето положение вие познавате твърде много служители на Бюрото, техните съпруги, близки…
— Аз най-редовно преминавам всички необходими проверки за сигурност. Освен това нямам пряк достъп до строго секретна информация. Преди да стигнат до мен, служебните досиета на пациентите ми също минават щателна проверка, цензурират се…