— Но как може да се цензурира човешкото съзнание, доктор Даниълс?
— Всичко, което моите пациенти споделят с мен, се пази в пълна тайна.
— Убеден съм, че е така. Както съм убеден, че определени хора в състояние на стрес, хора със сериозни умствени и емоционални проблеми си изливат душите пред вас.
— Някои да, други не. Накъде биете всъщност, мистър Уинтърс?
— Работата е там, доктор Даниълс, че специалист във вашето положение получава важна информация от устата на силно уязвими индивиди.
— Давам си сметка. Но тази информация никога не излиза извън стените на кабинета ми.
Уинтърс отново се наведе напред.
— Един от сегашните ви пациенти е Уеб Лондон. Така ли е?
— Не мога да отговоря на този въпрос.
— Хайде, хайде, докторе — усмихна се Унтърс.
— Когато ви казах, че не разкривам служебни тайни, говорех сериозно. Дали някой е мой пациент, или не, също е служебна тайна.
— Само за ваша информация, като шеф на оперативното бюро, аз имам право да знам дали някой от хората ми не ходи на куку-доктор, нали разбирате?
— В моята професия, с ваше позволение, предпочитаме термина психиатър или специалист по душевно здраве.
— И така, аз вече знам, че Уеб Лондон идва при вас — каза Уинтърс. — Знам също така, че в миналото няколко пъти е ходил при друг психиатър. Някой си Ед О’Банън.
Клеър не отговори.
— Това, което искам да знам, е: защо Лондон се прехвърли при вас?
— Както ви казах, не мога да…
Клеър не довърши; Уинтърс извади лист хартия от папката до себе си и й го подаде. Беше пълномощно с подписа на Уеб Лондон, в което се казваше, че пациентът не възразява неговият случай да бъде обсъждан от лекуващия психиатър с мистър Джон Уинтърс, директор на Вашингтонското оперативно бюро. Клеър никога преди не бе виждала подобен документ, но изглеждаше напълно в ред, на бланка на Бюрото със съответните емблеми и печати.
— Това ще ви помогне да преодолеете нерешителността си.
— Откъде се взе този документ и защо аз не знам нищо за него?
— Нововъведение в системата.
— Това е грубо нарушение на лекарската тайна.
— Не е, защото пациентът доброволно се е отказал от правото си на нея.
Клеър прочете документа извънредно внимателно, без да бърза, докато накрая Уинтърс започна нетърпеливо да сумти. Тя му го подаде.
— Добре, а сега ми покажете някакъв документ за самоличност.
— Моля?
— Тук пише, че мога да разкривам определена информация пред Джон Уинтърс, директор на ВОБ. За вас знам само, че се возите в лимузина и твърдите, че се казвате Джон Уинтърс.
— Мисля, че моят сътрудник ви се представи.
— Така е. Но вие още не сте.
Уинтърс се усмихна, извади служебната си карта и я подаде на Клеър. Тя я разгледа най-внимателно, като демонстративно не бързаше и изобщо правеше всичко възможно, за да му покаже колко й неприятно и как няма никакво намерение да му улеснява живота.
— И така, да поговорим за Уеб Лондон. — Той отново се отпусна назад върху кожената облегалка.
— Той дойде при мен, защото в момента О’Банън отсъстваше. Сеансът беше много сполучлив и Уеб реши да се прехвърли при мен.
— Каква е диагнозата му?
— Засега не съм сигурна.
— Препоръчахте ли му някакво лечение?
— Още е рано за това — отвърна сухо тя. — Не съм поставила диагноза. Все едно да подложа някого на операция, без да съм му направила общ преглед.
— Извинете ме, но повечето куку-доктори… пардон, психиатри, които познавам, дават на пациента някакви таблетки, и толкова.
— В такъв случай аз не съм като повечето психиатри, които познавате.
— Можете ли да кажете какво се е случило с него в оня двор?
— Не мога.
— Не можете или не искате? — Той вдигна пълномощното на Уеб пред очите й. — Как предпочитате да стане: по лесния начин или по трудния?
— Тук пише също, че по свое усмотрение аз мога да откажа да споделя с вас каквато и да било информация или свои заключения, основаващи се на такава, ако според мен това може да навреди на пациента.
Уинтърс се премести на седалката до Клеър.
— Доктор Даниълс, знаете ли какво се е случило с Лондон в оня двор, или не?
— Да. Прочетох го във вестниците и после разговарях с Уеб по въпроса.
— Разбирате ли, тук не става въпрос за убийството на шестима агенти, колкото и да е ужасно то само по себе си. Въпросът опира до общественото доверие в самата система. Ако тук се появи и най-малкото съмнение, всичко останало отива по дяволите.