— Щастливец! — промърмори на себе си Уеб.
— Ползвам специални ръкавици от кевлар за сваляне на месото от костите, за да не си отрежа някой пръст. После какво? Ножици, клещи обтегачи за кожите, клещички за подгъване на устни, форцепси, хирургически игли… Аз съм едновременно балсаматор на трупове и пластичен хирург. — Той посочи разпръснатите наоколо купички за смесване на бои, четки, въздушен компресор и баки с боя. — Това тук е по художествената част. Идеята е животното да изглежда отново като живо.
— Не е ли странно — обади се Уеб — да искаш нещо, което си убил, да изглежда като живо?
— Тъкмо тук е разликата между мен и такива, дето убиват и си заминават, сякаш нищо не е било — заяви рязко Били.
— Сигурно си прав — отвърна Уеб.
Били пристъпи към една еленова кожа, която се сушеше на голяма стойка.
— Знаеш ли кое е първото нещо, което трябва да отрежеш, когато изкормваш елен? — попита той, като гледаше Уеб право в очите.
— Не знам. Кое?
— Членът.
— Не е лошо да се знае — каза хладно Уеб.
— Еленът умира също като човек — продължи Били. — С отворени очи, които почти мигновено помътняват. Ако очите му са затворени или мигат, тегли му още един куршум. — Той отново изгледа Уеб. — Предполагам, че и ти имаш богат опит по твоя линия?
— Убиването на хора невинаги е възможно или желателно.
— Сигурно е така, макар че някои животни в тази стая ги слагам много по-горе от човешкия боклук, с който вие се разправяте. — Били отпи от чашата си. — Сигурно затова толкова ми харесва да живея тук. Родил съм се беден, едва завърших девети клас, натрупах парите си, като разкарвах цигари и всякакви боклуци с големи камиони нагоре-надолу по пътищата на тая славна страна, и накрая си взех красива млада жена с висше образование. И ето ме сега, собственик на имение в средата на тузарска Вирджиния, стрелям си на воля по животни и си ги препарирам. Аз съм голям късметлия. Хайде да пием по тоя повод!
Тримата се върнаха в трапезарията. Гуен погледна Уеб и леко му се усмихна, сякаш искаше да каже: „Знам и съжалявам!“
Бил се вмъкна зад бара и посочи с пръст съпругата си.
— Скоч, скъпа? — Тя кимна. — И аз ще си капна още един. А вие, момчета? Само не ми разправяйте, че сте на служба. Ако откажете да пиете с мен, ще ви изхвърля от къщата си като едното нищо.
— Бира, ако имаш.
— Аз имам всичко в тази къща, мистър.
Явно си и вярваш, помисли си Уеб.
— За мен също — каза Романо.
— И за мен, ако може — обади се Стрейт. Той се приближи към бара, получи бутилка бира от шефа си и седна при Уеб и Романо. — Предпочитам бира пред разни гъзарски напитки — каза той.
— Не си градско момче, а?
— Израснал съм във ферма за коне, сър, недалеч оттук — каза Стрейт. — Но като млад исках да видя свят. — Той вдигна ръкава си и показа татуировка на морски пехотинец. — Е, видях го, няма що. За сметка на Чичо Сам. По-точно видях малка част от него, която се вика Югоизточна Азия. Не може дори да се каже, че успях да я разгледам добре, защото много се стреляше и куршумите разсейваха погледа.
— Млад ми изглеждаш да си воювал във Виетнам — отбеляза Уеб.
Стрейт се ухили широко.
— Това е от здравословния живот! — Той добави: — Взеха ме чак към края на войната, бях едва осемнайсетгодишен. Една година изкарах в джунглата, като се опитвах да не си виря главата много-много, за да не я отнесе някой куршум. После ме плениха и три месеца бях военнопленник. Ония жълтури от Виетконг какво ли не правиха с мен, биха ми разни инжекции, искаха да издам своите.
— Даже и аз не знаех това, Немо — намеси се Били.
— Не е нещо, дето си го пиша в трудовата биография. — Стрейт се засмя. — Накрая успях да избягам, лекувах се, после ме уволниха от войската. Върнах се в Щатите и известно време бях надзирател в затвор за малолетни. Някои от децата бяха такива изпечени престъпници, че пред тях ония от Виетконг приличаха на дечица от забавачница. После се ожених, но на моята нещо не й се хареса заплатата ми, та заради нея се преместих на канцеларска работа, но пък на мен не ми пасна. Нали ти казах, че съм израснал сред коне. То ми тече в кръвта. — Той погледна към Били. — И добре, че е така, щото в банковата ми сметка почти нищо не капе.
Всички се засмяха, с изключение на Гуен. Тя и без това е достатъчно ядосана, че тоя селяндур й влиза в къщата, помисли си Уеб, който я наблюдаваше внимателно.
— Накратко казано — продължи Стрейт, — когато се върнах при конете, жена ми ме напусна и ми взе сина и дъщерята.
— Виждаш ли ги често? — попита Уеб.
— Отначало да, сега не толкова. — Той се ухили. — Надявах се синът ми да стане наемник или поне конегледач като баща си, пък то какво се оказа? Имал алергия към коне. Животът понякога си прави майтап с хората — заключи той и се плесна през смях по бедрото.