— Кевин не ми е брат.
С огромно усилие Уеб успя да потисне удивлението си.
— А, така ли?
— Кевин ми е син. — Големия X потърка с длан носа си, изкашля се и се изплю на земята. — Иначе двамата сме от една майка.
За миг Уеб се стресна и после погледна останалите. Очевидно те вече знаеха това и го приемаха за нещо нормално, поне в техните среди. И защо пък не? — помисли си той. Какво тук значи някакво си кръвосмешение, нали сме си все наши? Няма да се кръвосмешаваме с чуждите я? Бабата бе намекнала, че Кевин бил малко тъп. Нищо чудно при такова родословно дърво.
— Надявам се, че поне Кевин е добре — рече на глас Уеб.
— Момчето няма нищо общо с тая работа — заяви рязко Големия X.
И така, помисли си Уеб, все пак Кевин значи нещо за тоя тип. Това беше много ценна информация.
— Кой очисти екипа ми? Кажи ми и си тръгваме кой откъде е. Няма обидени.
— Не е толкоз лесно.
— Как да не е? Дай ми имена — настоя Уеб. — Само това искам от теб.
Големия X разглеждаше съсредоточено пистолета си.
— Знаеш ли кой е най-големият ми проблем?
Без да отделя очи от беретата, Уеб се запита да не би той да е най-големият проблем на Големия X. Тялото му се стегна, готово за скок.
— Икономическото оживление. Свестни служители трудно се намират и още по-трудно се задържат на едно място. — Той се извърна към хората си. — Туна, брато, я ела насам.
Единият от тримата мъже пристъпи напред. Беше около метър и деветдесет, облечен в доста скъп на вид костюм, а на шията и по ръцете си носеше достатъчно злато и сребро, за да отвори своя собствена борса за благородни метали.
— Туна, как ти се вижда тоя мъник? Можеш ли да го опухаш с голи ръце?
— За тоя няма да ми трябват и двете ръце, шефе.
— Не съм толкоз сигурен. Предния път здравата ме избуха в тиквата. Ама ако смяташ, че можеш да го надвиеш, свали си пистолета и почвайте.
Туна измъкна пистолета от колана и го положи на земята. Той беше поне петнайсет години по-млад от Уеб и доста по-едър. При това се движеше с котешка лекота и Уеб си помисли, че е поне толкова ловък и бърз, колкото и силен. А когато Туна зае класическата поза на източните бойни изкуства, Уеб си каза, че го чака ново сериозно изпитание, преди още да се е съвзел от предишната нощ.
Той вдигна ръка.
— Слушай, кому е нужно всичко това? Ти си мислиш, че можеш да ме отупаш, аз пък си мисля, че мога теб да отупам. Нека се задоволим с равен мач.
Големия X поклати глава.
— Тц, малкият. Или се бий, или умираш.
Уеб погледна великана, после пистолета в ръката му, въздъхна и вдигна юмруци. Няколко секунди двамата мъже пристъпваха в полукръг и се дебнаха с поглед. Уеб бързо забеляза някои слабости у съперника си, но и нещо по-важно, което можеше да му бъде от полза. Той се опита да го ритне и, разбира се, Туна улови крака му и го подържа секунда-две, преди да го усуче настрани и да просне Уеб на земята. Уеб веднага се вдигна само за да получи ритник в ръката. Заболя го ужасно, но по-добре в ръката, отколкото в главата. Двамата известно време се дебнаха и пробваха с лъжливи движения, докато Туна го уцели с едно странично кроше и го свали повторно на земята, но Уеб отново пъргаво се вдигна на крака.
— Толкова ли можеш, брат ми? — подразни го той. — Я се виж, с двайсет и пет кила си по-тежък и с петнайсет години по-млад от мен. Аз на твое място отдавна да те бях приспал.
Подигравателната усмивчица на Туна замръзна на лицето му. Той се опита да стовари един старомоден прав в носа на Уеб, но в отговор получи такъв ляв ъпъркът, че веждата му цъфна. Младият Туна явно не обичаше следи от бой по лицето си — нещо, от което Уеб реши с радост да се възползва.
— Нищо ти няма, Туна, една драскотина, голяма работа! Тъкмо няма повече да ти досаждат жените, та ще можеш да скъташ някой долар за старини.
— Сега вече ти видях сметката! — изрева разярен Туна и се втурна напред.
— Ти ли бе, лигльо, я ми ела тука! — продължаваше да го дразни Уеб.
Туна замахна с всички сили и успя да улучи Уеб в бъбрека; преди да падне от страхотния удар, Уеб се вкопчи в съперника си и го стисна с всички сили през кръста. Туна го удари още един-два пъти отстрани в главата, но Уеб не го пускаше. Подобно на голяма змия, която бавно задушава плячката си, той стягаше желязната си хватка всеки път, когато задъханият Туна изпуснеше въздух, като не позволяваше на диафрагмата му да се върне в предишното положение.
След още няколко удара в главата си Уеб най-после усети как силите започват да напускат съперника му; хриповете на Туна бяха като музика за неговите уши. Той поразхлаби малко хватката — нещо, от което Туна незабавно се възползва, за да го стисне на свой ред като в менгеме. Уеб тъкмо на това се бе надявал. Двамата мъже сякаш танцуваха на място, вкопчени един в друг; потта се стичаше на струи по лицата им и се смесваше по напрегнатите им до краен предел тела.