— Бейтс спомена нещо за оксиконтин.
— Тъкмо това ги различава от всички останали. Тя снабдява местните банди с напълно редовни препарати, каквито могат да се изпишат срещу рецепта в аптеките: окси, перкоцет и други подобни. Почти никакъв риск, а печалбата е огромна. Нашият Туна нямаше преки впечатления от операциите им, но и той беше на същото мнение. След тяхното навлизане наркобизнесът в района на Голям Вашингтон вече не е същият. Освен това те нямат намерение да спират дотук. Предполагам, че са решили да завладеят цялото Източно крайбрежие. И вече го правят.
— Окси тръгна от провинцията.
— Точно така. От района на Апалачите. Само че Апалачи-те са планинска верига, която се простира поне в двайсетина щата, от Алабама, та чак до канадската граница. Има достатъчно място за една нова наркоимперия, този път изградена изцяло върху законни лекарства. Още щом разбрах, че в оня склад се намира централата на някакъв нов наркоканал, далеч по-голям от тоя на Уестбрук, аз веднага се обадих в Бюрото. Разбира се, можех да продължа да ровя и вероятно щях да напипам още нещо, но пък и те можеха да усетят и да се разкарат оттам. В крайна сметка прецених, че ако спипаме счетоводителите и ги накараме да дадат показания, с това можем да ликвидираме целия канал за оксиконтин. Сега, брат ми, като си помисля, знаеш ли до какъв извод стигам?
— Че е било твърде хубаво, за да е истина?
— Позна. — Коув млъкна за момент. — Виж какво, Уеб, много жалко за другарите ти. За нищо на света не можех да предположа, че това е капан. Но съм готов да поема цялата отговорност, защото грешката си беше моя. И съм готов да пожертвам всичко, дори и живота си, за да я поправя.
— Никога не бих могъл да се поставя на твое място. Това, дето го вършиш, не е за мен работа.
— Интересно, аз пък си мислех същото за твоята професия. Хайде, върви сега да огледаш тези тунели и се помъчи да разбереш как са вкарали всичко вътре и как после са го изкарали оттам. Може пък и да забележиш нещо, което да те насочи към извършителя. Аз лично не мисля, че е бил Уестбрук. Има някой друг, който сега ни гледа отстрани и ни се присмива.
— Нещо по-конкретно?
— Все още се опитвам да се ориентирам. Който и да е този, със сигурност черпи информация от най-високо място, понеже през цялото време е на една крачка пред нас.
— Черпи информация откъде? От някого в Бюрото?
— Ти го рече, не аз.
— Имаш ли доказателства?
— Шестото ми чувство. Ти вслушваш ли се в твоето?
— Винаги. Сега например ми се струва, че ти се чувстваш самотен и изоставен.
— Искаш да кажеш, че всички вече са убедени, че аз съм предал своите и съм станал причина да ги очистят? Да, напоследък и моето шесто чувство ми казва същото.
— Но ти не си сам, Коув.
— Слушай, Уеб, ние с теб в известен смисъл сме кръвни братя. И двамата ни обявиха за предатели заради нещо, което не сме извършили, и никой не иска дори да ни изслуша.
— Затова ли не желаеш да се върнеш на редовна служба?
— Виж какво, в крайна сметка мен ме преметнаха, изработиха, изтриха си задника с мен, както искаш го речи. Аз не съм предател, но се издъних, а в моята професия това е също толкова лошо.
— Е, явно сме кръвни братя, защото и аз направих същото.
— Във всеки случай и двамата ще останем на дансинга до края на танца, а, какво ще кажеш?
— Аз поне ще направя всичко възможно.
— Само се пази, Лондон, тия копелета не си поплюват.
— Коув?
— Какво?
— Приемам извиненията ти.
Уеб подкара колата и стигна до Дюпон Съркъл. Там извади от багажника резервния пълнител за своя пистолет, затъкна другия, който Коув му бе дал, отзад на кръста и хвана такси. Бейтс отдавна си бе тръгнал за вкъщи и Уеб си каза, че ще изчака до сутринта, за да му позвъни. Човекът сигурно имаше нужда да си отспи, тунелите нямаше да му избягат. Вместо да поиска да му зачислят нов бюромобил, Уеб се реши на една наистина безразсъдна постъпка — да използва своя собствен мустанг.
Глутницата репортери се бе разкарала от тротоара пред къщата му, но Уеб не искаше да рискува. Той влезе откъм задната страна, седна в мустанга, отвори с дистанционното вратите на гаража и тихо изкара колата със загасени фарове. Чак когато стигна края на улицата, Уеб пусна фаровете и натисна докрай газта, като не спираше да поглежда в огледалото за обратно виждане. Връщаше се в „Източен вятър“.
34
Когато Уеб се качи горе, Романо го нямаше никакъв. Уеб се спусна на приземния етаж и огледа музейните коли, да не би партньорът му да е заспал в някоя от тях, докато й се е любувал в захлас. Наближаваше четири сутринта и Романо сигурно бе излязъл да се поразтъпче наоколо. Като снайперист той бе принуден да прекарва дълги часове и дори дни в принудително бездействие, а иначе природата го бе надарила с неизчерпаема енергия, която си търсеше отдушник. Затова, настанеше ли време да се действа, Пол Романо нямаше равен на себе си. Понеже мобилният телефон на Уеб вече не работеше, той позвъни от телефона в къщата и въздъхна с облекчение, когато Пол отговори.