— Е, как мина срещата? — запита Романо.
— Скучно. Друг път ще ти разправя. Ти къде си?
— Всичко е спокойно, та реших да пообиколя имението. Тук има една стара наблюдателница, отгоре се вижда на километри във всички посоки.
— Знам, бях вече.
— Е, аз сега съм там. Исках да се пораздвижа малко.
— Доста си се раздвижил, Поли. Мястото никак не е близо.
— Голяма работа, една разходка. Ти не искаш ли да ми правиш компания? Донеси и един-два уреда за нощно виждане.
— Какво наблюдаваш?
— Ще видиш.
Уеб излезе от къщата през задната врата, постави на главата си специалната каска, прикрепи към нея очилата за нощно виждане, включи системата и нагласи светлината според очите си. Изведнъж целият свят се оцвети в призрачно зелено. Устройството не можеше да се ползва дълго време, защото от тежестта му скоро щеше да го заболи вратът, а малко след това главата така щеше да го зацепи, че нямаше да усеща болката във врата. Когато използваше уред за нощно виждане, Уеб винаги държеше едното си око затворено, макар по този начин перспективата да се изкривяваше още повече; но пък иначе, след като свалеше устройството от очите си, щеше да вижда само оранжеви петна наоколо. А в такова състояние и един деветдесетгодишен старец в инвалидна количка може лесно да ти види сметката.
Като снайперист Уеб бе използвал всевъзможни трикове и приспособления, от най-сложните високотехнологични устройства до най-простото нещо — добрата маскировка. Той имаше специален маскировъчен костюм тип „Гили“, който търпеливо бе покривал с животински тор и всякакви други гадости, за да се слее напълно с окръжаващата го гора или тропическа джунгла. Всеки член на ОБТ си имаше зачислен по един „Гили“ и беше свободен да го префасонира по свой личен вкус или чувство за целесъобразност. Този тип камуфлажна дреха бе създадена преди повече от четиристотин години от шотландските воини, отблъсквали в безброй войни всевъзможни нашественици. Оттогава досега „Гили“ работеше безотказно. Издокаран с нея, Уеб бе лежал неподвижно в джунглите на Централна Африка, докато разни наркотрафиканти размахваха картечните си пистолети на метри от него, без да подозират за съществуването му, докато в един момент не им завреше дулото на пистолета си между лопатките и не им прочетеше арестантските права.
След няколко крачки Уеб превключи на инфрачервен режим, при който вътрешен източник на светлина усилваше многократно зрителното му поле. Искаше да се убеди, че системата работи безупречно, защото при тия устройства батериите имаха коварния навик да свършват тъкмо когато бяха най-необходими. Уеб не обичаше да използва прекалено дълго инфрачервения режим, защото той имаше един основен недостатък. Ако някой наблюдаваше него с устройство за нощно виждане, вътрешният източник на светлина блестеше в тъмното като пристанищен фар или непрекъснато включена фотосветкавица. Това го правеше най-лесната възможна мишена за всеки, тръгнал да го убива. Уеб изключи уреда и го пъхна в раницата си. Реши да разчита само на собствените си очи, както бе правил винаги досега. В края на краищата никой не е по-голям майстор от природата.
Въздухът беше хладен и сух; в мрака се чуваха разнообразните звуци на фермата и заобикалящите я гори. С бърза крачка Уеб преодоля разстоянието до наблюдателната кула за рекордно кратко време. Хубаво е да знаеш, че си все още във форма, каза си той. Човек не губи за няколко седмици това, което е усвоил за осем години безпощадни тренировки. Уеб обичаше гората нощем; в тъмния гъсталак се чувстваше толкова комфортно, колкото средният американец в своя фотьойл пред телевизора.
Когато забеляза в далечината наблюдателницата, Уеб се спря. Понеже нямаше мобилен телефон, той изпъна шия, сложи ръце на устата си като фуния и издаде особен звук, който двамата с Романо бяха използвали навремето като снайперисти, за да се викат. За непосветения звукът можеше да бъде полъх на вятъра или вик на нощна птица и да идва отвсякъде. Уеб обаче беше сигурен, че Романо ще го разпознае веднага; наистина, след няколко секунди се чу познатият отговор. Всичко беше наред.