Уеб се откъсна от сянката на дърветата и притича до кулата, сграбчи дървените пречки и се закатери нагоре. Романо го чакаше до малката вратичка на наблюдателната площадка. Уеб съзнаваше, че в тъмното той няма как да види новите синини и охлузвания по лицето му, причинени от любезността на Туна и Големия X, което беше добре дошло, защото тъкмо сега не му се обясняваше. Разбира се, Романо щеше да го скъса от подигравки.
Пол държеше в ръцете си оптически мерник тип „Литън“ с десетократно увеличение.
— Нещо интересно ли дават по телевизията?
— Погледни към оная пролука между дърветата право на северозапад.
Уеб пое уреда.
— Предполагам, че това насреща е „Южняшка красавица“.
— Интересни нещица се вършат в тази конска ферма.
Уеб нагласи прицела според окото си и погледна през него. Между дърветата наистина имаше широка пролука, през която се виждаше земята на съседите.
Уеб различи две доста големи постройки, сравнително нови на вид. Край тях бяха паркирани големи камиони; във всички посоки подтичваха мъже с портативни радиопредаватели. Отстрани на една от сградите се разтвори голяма врата и Уеб забеляза, че вътре горяха множество мощни лампи. Явно това, което се вършеше вътре, изискваше силна светлина. Срещу друга врата със задницата напред беше паркиран тежкотоварен камион с полуремарке, а отвътре работници влачеха колички, натоварени с големи кашони, и забързано ги качваха на ремаркето.
— Нещо голямо се мъти тук — каза Уеб. — Може да е разфасовка на крадени коли или самолетни части, канал за дрога, шпионска мрежа, разни пиратски производства, какво ли не. Мътните го взели!
— Очарователно местенце. А пък аз, глупакът, си мислех, че в тази Вирджиния живеят само разни дърти пияндурници, които яздят коне и ходят на лов за лисици, докато женичките им си пият следобедния чай. Явно имам още много да уча. — Романо погледна Уеб. — Е, какво мислиш?
— Мисля, че си имаме достатъчно работа тук. „Южняшката красавица“ ще почака малко. Но ако нещо изскочи по тая линия, хубаво е, че сме наблизо, за да се намесим.
Романо се ухили, очевидно въодушевен при мисълта за приближаващата пукотевица.
— Знаех си, че с теб ще се разберем!
35
Кевин Уестбрук беше изпълнил всичките си блокчета за рисуване и сега седеше, вперил празен поглед в стената, и се чудеше дали някога пак ще види дневна светлина. Вече бе свикнал с боботенето на онези странни машинарии и шума на течаща вода. Това не му пречеше да спи както по-рано, макар, от друга страна, да му беше мъчно, че толкова бързо се е приспособил към условията на своето затворничество, сякаш това само по себе си беше знак, че то ще продължи вечно.
До ушите му достигна шум от стъпки и той се сви в леглото си като някое животно в зоологическа градина, когато към клетката му се приближат хора.
Вратата се отвори и влезе същият мъж, който го бе посещавал и преди. Кевин не знаеше кой е той, а и мъжът не си бе дал труда да се представи.
— Как си, Кевин?
— Боли ме глава.
Мъжът бръкна в джоба си и извади флакон тиленол.
— В моята професия е добре да имаш това подръка. — Той подаде на момчето две таблетки и му наля чаша вода от бутилката на масата.
— Може би защото не виждам слънце — добави Кевин.
Мъжът се усмихна.
— Скоро ще направим нещо по въпроса.
— Значи ли това, че скоро ще си тръгна оттук?
— Може и това да значи. Във всеки случай нещата се движат.
— Тогава скоро вече няма да имате нужда от мен. — В момента, в който каза това, Кевин съжали. Подобно изказване можеше да се тълкува нееднозначно.
Мъжът се загледа втренчено в него.
— Добра работа свърши ти, Кевин. Много добра, като се има предвид, че си още дете. Няма да забравим това.
— Ще може ли скоро да си отида вкъщи?
— Според мен едва ли.
— Няма да кажа на никого.
— Дори на Франсис?
— На никого значи на никого.
— Е, то и без това няма да има значение.
Кевин изведнъж застана нащрек.
— Да не пострада брат ми?
Мъжът вдигна комично ръце нагоре, сякаш се предаваше.
— Не съм казал такова нещо. Ако нещата приключат добре, ще пострадат само онези, които си го заслужават.
— Мъжете в двора всичките пострадаха. Направо ги очистихте до един!
Мъжът приседна на масата и скръсти ръце на гърдите си. Позата му не беше специално заплашителна, но Кевин инстинктивно се дръпна назад.
— Както ти казах, при нас ще пострада само онзи, който си го заслужи. Не че винаги става така. Както знаеш, страдат и невинни хора. Аз поне го знам от собствен опит, а ми се струва, че и ти го знаеш. — Той огледа белезите по лицето на момчето.