Кевин не отговори. Мъжът отвори едно от блокчетата и разгледа няколко рисунки.
— Това не е ли Тайната вечеря? — попита той.
— Аха. Това тука е Исус, преди да го разпънат. Тоя в средата — поясни Кевин.
— Знам кой е Исус, синко — ухили се мъжът. — Ходил съм на неделно училище.
Кевин бе нарисувал по памет известната картина. Бе сторил това по две причини — за да убие времето, но и заради вътрешната потребност точно в този момент Божият син да е наблизо. Може би сам Господ щеше да се трогне и да изпрати неколцина ангели-хранители долу, на Земята, да помогнат на някой си Кевин Уестбрук, който отчаяно има нужда от нечия намеса, божествена или каквато и да е.
— Много добре, Кевин. Ти явно имаш талант.
Друга рисунка привлече вниманието му и той я вдигна нагоре.
— А това пък какво е?
— Брат ми, който ми чете книжка.
Франсис Уестбрук оставяше пистолета подръка на нощното шкафче, изпращаше хората си да пазят отвън пред вратата, обгръщаше с огромната си лапа крехкото телце на Кевин и двамата седяха притиснати един до друг и четяха до късно през нощта, докато Кевин се унесеше в сън. После, на другата сутрин, когато се събудеше, мъжете ги нямаше, а заедно с тях и брат му. В книжката обаче имаше поставено листче на мястото, докъдето бяха стигнали, което значеше, че брат му смята скоро да се върне и да си довършат четивото.
Мъжът изглеждаше изненадан.
— Той ти четеше, така ли?
Кевин кимна.
— Ами да, защо не? На теб не са ли ти чели като малък?
— Не — отвърна мъжът. Той остави блокчето на масата. — Ти на колко си години, Кевин?
— На десет.
— Хубава възраст. Целият живот е пред теб. Де да бях на твое място!
— Ще ме пуснеш ли някога да си ходя?
Мъжът му хвърли такъв поглед, че всичките надежди на Кевин в миг се изпариха.
— Ти ми харесваш, Кевин. Напомняш ми на мен самия като дете. И аз нямах семейство, с което да се похваля.
— Аз си имам брат!
— Знам, знам. Имам предвид нормално семейство. Майка, баща, братя и сестри, които да живеят заедно.
— Това, че е нормално за едни, не значи, че трябва да бъде нормално за всички.
Мъжът се ухили и поклати глава.
— Много мъдрост има в тая твоя малка главичка. Ама като се замислиш, май нищо в тоя живот не е нормално.
— Ти познаваш брат ми. Той не е от ония, с които можеш да се подиграваш.
— Не го познавам лично, но двамата с него имаме общи бизнесинтереси. Знам също, че на него човек не може да се подиграва, и ти благодаря за съвета. Работата е там, че тъкмо сега двамата с него работим по един и същ проект, така да се каже. Аз го помолих най-учтиво да ми свърши една услуга във връзка с оня тип Уеб Лондон, и той я свърши.
— Сигурен съм, че ти е направил услуга, защото е знаел, че съм при теб. Защото не е искал да пострадам.
— Положително е така, Кевин. Просто за твоя информация, ние смятаме да му се отблагодарим за услугата. Някои хора, много близки на брат ти, искат да му отнемат част от бизнеса. Ние смятаме да му помогнем да си го задържи.
— Защо ще му помагате? — попита подозрително Кевин. — Какво печелите вие от тая работа?
Мъжът се засмя с глас.
— Бре-бре! Ако беше само малко по-голям, като нищо щях да те направя съдружник. Добре, нека да кажем така: при тази ситуация печелим всички.
— Ти не ми отговори на въпроса. Ще ме пуснеш ли да си ходя?
Мъжът се надигна и пристъпи към вратата.
— Трай и стой мирен, Кев. Съдбата обича търпеливите.
36
Когато се върна в стаята си, Уеб позвъни на Бейтс у дома, при което го събуди, и му разправи за драматичния сблъсък с Големия X. После му разказа и за запознанството си с Коув. Двамата с Бейтс се срещнаха след един час в злополучния двор в Югоизточен Вашингтон. Присъстваха и цял екип федерални агенти. Слънцето вече изгряваше и работният ден на Уеб трябваше да започне, а той не бе мигнал цяла нощ. Бейтс му даде друг мобилен апарат със същия номер на мястото на онзи, който Големия X му бе счупил.
Уеб благодари на Бейтс, който отмина с мълчание новите рани по лицето му, макар че явно беше в доста мрачно настроение.
— Ако продължаваш така да съсипваш държавния инвентар, ще почнем да ти удържаме от заплатата. Бях ти оставил съобщения на стария телефон, на които така и не отговори.
— По дяволите, Пърс. Получавам съобщенията от гласовата поща с цял ден закъснение!
— Тъй ли? Аз никога не съм имал проблем.
— Какво ме грее мен това?
Бяха оставили един агент да пази колите. В квартал като този нямаше нищо свято, най-малко държавната собственост. Едва ли нещо можеше да зарадва местните хъшлаци повече от възможността на бърза ръка да разфасоват един бюромобил и после спокойно да си го продават на части.