Романо продължаваше да я гледа с подозрение. Тя продължи:
— Повечето хора за нищо на света не биха пропуснали шанса да следват в Харвард.
— Никой досега не ми е казал, че съм като повечето хора.
— Ти дори си получил стипендия, тъй че причината не е била в парите.
— Не се записах да следвам, защото ми беше писнало да ходя на училище.
— И тогава си постъпил в армията.
— Като много други хора.
— Като много други хора с гимназиално образование, но ти си имал вече диплом от Колумбийския университет и стипендия за Харвард!
— Виж какво, аз съм израсъл в голямо италианско семейство. Ние си имаме свои разбирания и приоритети. — Той добави с по-тих глас: — Жалко, че понякога твърде късно се сещаме за това.
— И така, ти си първороден син?
Той я погледна подозрително.
— И това ли го извади от компютъра? Затова толкова ги мразя тия проклети машини.
— Не, но родителите са те нарекли „младши“, а това прозвище се запазва за първородния син. Освен това баща ти е починал и никога не е учил в колеж.
Романо за малко не удари спирачките.
— Плашиш ме. По-добре да престанем с тия неща.
— Аз не съм някаква магьосница, мистър Романо, аз съм един скромен психиатър. Ти спомена голямото си италианско семейство със своите традиции и приоритети. Но не каза нищо за очакванията. Първородният син в едно такова семейство трябва да отговори на определени очаквания. Току-що каза, че понякога хората твърде късно се сещат за тях. Това ме кара да мисля, че си отишъл да следваш против волята на баща си, после той е умрял, а ти си напуснал академичния живот, за да се отдадеш на кариерата, която той приживе е избрал за теб. И въпреки това продължаваш да носиш колежанския си пръстен. По този начин вероятно искаш да покажеш, че не си капитулирал изцяло пред волята на баща си. Това са просто наблюдения и умозаключения, мистър Романо. Инструменти на научното изследване, каквито вие, хората на закона, използвате ежедневно.
— Хич не ми дреме какви са ти инструментите.
Тя го огледа внимателно.
— Даваш ли си сметка, Романо, че понякога говориш като необразован човек?
— Ти направо ме ошашави, жено!
— Съжалявам. Но ти си извънредно интересна личност. И двамата с Уеб сте твърде интересни. Предполагам, че то си върви с професията. Само много специални хора могат да се занимават с това, което вършите вие.
— Не се опитвай да ми се умилкваш, докторе!
— Моята професия пък изисква вродена любознателност към ближния. Само да не ми се обидиш.
Известно време двамата пътуваха мълчаливо.
— Моят старец — обади се Романо — имаше една-едничка цел в живота. Да бъде най-добрият в цял Ню Йорк.
— Искаш да кажеш, най-добрият служител на Нюйоркската полиция.
Романо кимна.
— Само дето така и не успя да завърши гимназия и да получи нормален старт в живота. Прекарваше времето си по пристанищата в пренасяне на каси с риба и си намрази дните. Тази униформа си остана несбъднатата му мечта. Към нищо друго не се бе стремил толкова.
— И понеже не можа да я облече, искаше ти да я носиш вместо него?
Романо погледна към нея и кимна.
— Само дето майка ми не беше на същото мнение. Тя не искаше нито да стана докер като него, нито пък да препаша пищов, за да си изкарвам хляба. Учех се добре, избираха ме по разни ученически комитети, после ме приеха в Колумбийския, там изкарах с отличие и си казах, че може да стана университетски преподавател.
— И тогава баща ти почина?
— Сърцето му изневери. Пристигнах в болницата малко преди да издъхне. — Романо млъкна и се загледа навън през прозореца на колата. — Той ми каза, че съм го опозорил, и с тези думи умря.
— И с него умря мечтата ти за преподавателска кариера?
— Така и не се кандидатирах за Нюйоркската полиция. Ако го бях направил, щяха да ме приемат като нищо. Вместо това постъпих в армията, взеха ме в „Делта“, оттам се прехвърлих във ФБР и станах член на Отряда за борба с тероризма. И никъде не ми се стори кой знае колко трудно. Колкото повече ме тормозеха, толкова повече заяквах.
— В края на краищата пак стана полицай, макар и по-особен.
— Да, но по моя си начин. — Той помълча и после продължи: — Не ме разбирай криво, аз обичах моя старец. Само че никога не съм направил нищо, за да го опозоря. А оттогава всеки ден си мисля, че той умря с тази мисъл. И ми идва да почна да вия или да убивам.
— Разбирам те.
— Сериозно? Щото аз самият не се разбирам.
— Ти не си ми пациент, разбира се, но си позволявам да ти дам един приятелски съвет. След даден момент трябва да живееш така, както искаш. Иначе у теб се натрупват разочарование и злоба, които могат да причинят сериозни психически увреждания. Така причиняваш болка не само на себе си, но и на любимите си хора.