Уеб се настани в креслото, а Клеър седна срещу него на една ниска табуретка.
— Най-напред искам от теб да преодолееш погрешните си представи за хипнозата. Както вече ти казах, хипнотизираният човек не е в безсъзнание, напротив, той е приведен в състояние на видоизменено, усилено съзнание. Мозъкът ти ще извършва същия вид дейност както при пълна релаксация — нарича се алфа ритъм. В състоянието на транс ти ще си напълно отпуснат, но заедно с това съзнанието ти ще е бистро и възприемчиво на внушения, като в същото време ще контролираш изцяло онова, което протича в него. Всички форми на хипноза всъщност изискват активното участие на пациента, а моята задача е да ти помогна да се отпуснеш достатъчно, за да достигнеш сам до това състояние. Никой не може да те хипнотизира против волята ти. Така че си в пълна безопасност. — Клеър се усмихна окуражително. — Следиш ли мисълта ми?
Уеб кимна.
Тя вдигна химикалката.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че тази химикалка я е използвал самият Фройд?
— Не, няма да ти повярвам.
Тя отново се усмихна.
— Добре, защото това не е и вярно. Когато хипнотизираме пациентите си, ние използваме подобни предмети. А сега искам да следиш неотлъчно с очи върха на химикалката. — Тя я задържа на около петнайсет сантиметра от лицето му, доста над естествената линия на погледа. Уеб повдигна глава, за да я вижда по-добре. — Не така, Уеб, движи само очите си.
Тя постави ръка върху главата му и я задържа в хоризонтално положение. За да види върха на химикалката, Уеб трябваше да извърне очите си почти право нагоре.
— Много добре, Уеб. Повечето хора се изморяват бързо, но съм сигурна, че ти ще издържиш. Знам, че си много силен и много решителен, просто гледай само върха на химикалката и не отмествай поглед от него.
Незабелязано за Уеб гласът на Клеър бе станал равен, без да е монотонен. Тя говореше с постоянна, успокояваща интонация, сякаш го насърчаваше да прави каквото се иска от него.
Измина една минута. Уеб седеше, вперил поглед в химикалката. Клеър изрече рязко:
— Мигни!
И той мигна.
Клеър забеляза, че очите му започват да се изморяват и да сълзят от неудобния ъгъл. Освен това той бе мигнал малко преди тя да му нареди. Само че самият Уеб нямаше как да знае това. Беше твърде зает да следи с поглед върха на химикалката, изобщо да си държи очите отворени. Ала последователността на нейната команда и неговото действие, макар и обърната, го накара да си мисли, че тя постепенно овладява волята му. Дори да се бе подлагал и преди на хипноза, той пак щеше да реши, че това нещо наистина действа. Най-напред идваше умората в очите, после пълното объркване на съзнанието. И всичко това с единствената цел — да му помогне да се отпусне достатъчно, за да се отвори за нейните внушения.
— Много добре се справяш, Уеб — каза тя. — По-добре от почти всички останали. Ето, ти все повече и повече се отпускаш. Само не спирай да гледаш върха на химикалката.
Вече беше сигурна, че той твърдо е решил да не отделя поглед от тази химикалка, само и само да получава нейните похвали и насърчения. Класически пример на свръхамбициозен човек, констатира тя, готов на всичко, за да се хареса и да бъде хвален. Уеб Лондон се нуждаеше от внимание и любов, каквито не бе получавал в достатъчна мяра като дете.
— Мигни! — И той мигна, а тя си помисли колко ли е доволен, че е облекчил напрежението на очите си. Клеър знаеше, че върхът на химикалката му изглежда силно уголемен, че изпълва полезрението му и че той не иска повече да го гледа. — Ти май вече искаш да затвориш очи — продължи тя. — А клепачите ти натежават. Все по-трудно ти е да ги държиш отворени и като че ли наистина искаш да ги затвориш. Затвори ги. — И Уеб наистина затвори очи, но в следващия миг се стресна и ги отвори. Клеър знаеше, че почти винаги става така. — Гледай върха на химикалката, Уеб, не отделяй очи от върха. Браво, много добре се справяш. Прекрасно. А когато очите ти са готови да се затворят, остави ги да го направят сами.
Очите на Уеб бавно се затвориха и останаха така.
— Сега искам да кажеш думата „пет“ пет пъти бързо едно след друго. Хайде, започвай.
След като той се подчини, тя запита:
— Какво ти тече, когато си гладен?
— Пот! — отвърна той, гордо ухилен.
— Слюнка — поправи го тя и усмивката му изчезна от лицето.
Клеър продължи да го изпитва с равния си, успокояващ тон:
— Ти сигурно обичаш спорта. Кажи сега думата „спорт“ десет пъти последователно, по-бързичко.