— Мистър оператор, искам да се върнеш на датата осми март 1969 година. Можеш ли да ме отведеш до тази дата?
Известно време Уеб не отговори. Накрая каза:
— Мога.
— Кажи ми какво виждаш. — Тя знаеше, че 8 март е рожденият ден на Уеб. На тази дата през 1969-а той бе навършил шест години. Това беше последната му година, прекарана заедно с Хари Съливан. Тя искаше да положи някаква здрава основа за отношенията между Уеб и баща му, някакъв повод за добри чувства и един отпразнуван заедно рожден ден бе идеален повод за това. — Сега операторът, отпуснат и спокоен, насочва камерата насам-натам. Какво вижда той? — подсказа му тя.
— Виждам една къща. Виждам стая, голяма празна стая, в която няма никой.
— Съсредоточи се и завърти камерата във всички посоки. Нищо ли не виждаш? Датата е осми март 1969 година. — Изведнъж тя се изплаши, че Уеб е минал без празненство на рождения си ден.
— Чакай малко! — възкликна Уеб. — Чакай малко, виждам нещо.
— Какво виждаш?
— Виждам един мъж… не, виждам жена. Тя е хубава, много хубава. На главата си има смешна шапка и носи торта със свещички.
— Като че ли някой има празненство. Момче ли виждаш или момиче, мистър оператор?
— Празненството е на момче. Да. Появяват се и други хора. Излизат изведнъж отнякъде, сякаш са се крили. Викат нещо. Викат: „Честит рожден ден!“
— Прекрасно, Уеб. Малко момче, което празнува рождения си ден. Как изглежда момчето?
— С тъмна коса, височко. Духа свещичките на тортата. Всички пеят „Честит рожден ден“.
— Бащата пее ли? Има ли баща с тях, мистър оператор?
— Виждам го. Виждам го! — Лицето на Уеб се зачерви, дишането му стана учестено. Клеър наблюдаваше внимателно физическите признаци. Тя не искаше да подлага Уеб на емоционален стрес. Толкова далеч не би отишла с никой пациент.
— Как изглежда бащата?
— Грамаден, страшно едър, много по-едър от всички останали. Истински великан.
— И какво правят момчето и бащата великан, мистър оператор?
— Момчето тича към него. Мъжът го вдига като перце.
— Я виж ти, какъв силен баща…
— Той целува момчето, двамата танцуват из стаята и си пеят същата песничка.
— Сега слушай внимателно. Увеличи звука на микрофона. Чуваш ли ги какво пеят?
Уеб първо поклати глава, после закима.
— „Очи, блеснали очи…“ Нещо такова.
Клеър порови в паметта си и изведнъж се сети.
— „Ирландски очи, две ирландски очи се усмихват…“
— Точно така! Ама не, той като че ли е измислил нови думи на песента, други думи и всички се смеят. А сега мъжът подава нещо на момчето.
— Подарък ли? Подарък за рождения ден?
Лицето на Уеб се изкриви в гримаса и той залитна напред. Разтревожена, Клеър също се наведе напред на стола си.
— Спокойно, мистър оператор. Всичко е само филм. Като на кино. Какво виждаш?
— Виждам мъже. Влязоха в къщата.
— Какви мъже? Как изглеждат?
— С кафяви дрехи, облечени са целите в кафяво, с каубойски шапки. Имат пистолети.
Клеър усети как сърцето й прескочи. Може би вече трябваше да прекъсне сеанса? Тя не отделяше очи от Уеб, който сякаш се поуспокои.
— Какво правят мъжете? Какво искат?
— Отвеждат го. Отвеждат мъжа. Той им вика. Мъжът крещи, те също крещят. Каубоите слагат нещо лъскаво на ръцете му. Майката пищи, вдигнала момчето на ръце.
Закрил ушите си с ръце, Уеб се люлееше толкова силно на стола, че за малко не се прекатури с него.
— Всички викат, мъжете викат, момчето вика: „Татко, татко!“ — Уеб също викаше, без да усеща.
Слагат нещо лъскаво на ръцете му. Господи, помисли си Клеър, арестували са Хари Съливан навръх шестия рожден ден на сина му. Боже милостиви!
Тя вдигна поглед към Уеб.
— Много добре, мистър оператор. Успокой се, отиваме другаде. Засега можеш да изключиш камерата, докато решим къде искаме да идем. Така, сега камерата е изключена, а ти си спокоен и отпуснат. Не виждаш нищо. Всички са си отишли. Никой вече не вика. Хората ги няма. Тъмнина и тишина.
Уеб бавно се укроти, свали ръце и се облегна назад на стола. Клеър също се опитваше да се успокои и да събере мислите си. И преди бе провеждала интензивни сеанси по хипноза и бе откривала някои твърде неочаквани подробности за миналото на пациентите си, но всеки отделен случай предлагаше нещо ново, изненадващо и емоционално натоварено. В продължение на минута-две тя се поколеба. Да продължава ли? От друга страна, твърде вероятно беше никога повече да не успее да склони Уеб към хипноза.
— Хайде да вървим нататък. — Клеър погледна бележките си, които бе скрила под възглавницата на дивана. Тя се осмели да ги извади едва когато прецени, че Уеб е напълно хипнотизиран. От предишните им срещи бе забелязала, че размахването на папки го притеснява. В това нямаше нищо необичайно — кой би се радвал да види целия си живот описан на хартия, за да го чете всеки? Клеър си спомни как се бе почувствала самата тя, когато Бък Уинтърс бе приложил същата тактика спрямо нея. Върху всяка страница имаше написана дата. Тя бе почерпила всичката тази информация от служебното му досие и от разговорите си с него. — Продължаваме към… — Клеър се поколеба. Щеше ли да се справи той? Щеше ли да се справи тя? Но се реши и зададе на Уеб следващата дата: деня, в който бе починал вторият му баща. — Какво виждаш?