— Уеб — започна Клеър. Уеб. Не мистър оператор. Ситуацията излизаше извън контрола й.
— Аз държа в ръка едно руло. Като бухалка. Аз съм голям бейзболист. Уцеля ли топката, мога да я запратя на един километър. Никой не може да се мери с мен. Аз съм едър и силен. Като баща ми. Като истинския ми татко.
— Уеб, моля те!
— Той даже не поглежда. Не подозира, че съм тук. Насмукал се е като свиня.
Тя отново смени тактиката.
— Мистър оператор, изключи камерата.
— Подават ми топката. Ето я, идва. За воле. Аз съм готов и я чакам.
— Мистър оператор, искам да изключиш…
— Той се обръща. Така искам. Искам да ме види. Да види това.
— Уеб! Изключи камерата!
— Той ме вижда. Видя ме! Аз замахвам…
— Изключи камерата. Стоп! Ти не виждаш това. Стоп!!!
— Замахвам. Той ме вижда, знае колко яко удрям. Уплашен е. Сега той е уплашен. Не аз. Вече не аз! Аз вече не се страхувам!
Пред ужасения поглед на Клеър той замахна с въображаемата бейзболна бухалка.
— Улучих! Улучих! Виждам нещо червено. Тече нещо червено. Топката лети, лети. Улучих, топката пада. Търкаля се надолу, надолу. Няма я вече. Сбогом, боклук такъв!
Той се умълча и известно време седя неподвижен, докато Клеър го наблюдаваше внимателно.
— Той става. Опитва се да се изправи на крака. — Уеб помълча. — Да, мамо. Ето ти бухалката. — Ръката му се протегна напред, сякаш подаваше нещо някому. Клеър за малко не посегна да го поеме, но се опомни. — Мама го удря. По главата. Тече кръв. Много кръв. Той не мърда вече. Всичко свърши.
Уеб замлъкна и се отпусна назад в креслото. Сърцето на Клеър биеше толкова бясно, че тя сложи ръка на гърдите си, сякаш да му попречи да изхвръкне навън. Пред очите й като на кинолента се повтаряше сцената с Реймънд Стоктън, който полита надолу по таванските стълби, пада върху главата си, а долу собствената му жена го чака, за да го довърши с навития на руло мокет.
— Искам да се успокоиш и отпуснеш напълно, Уеб. Трябва ти сън. Искам да поспиш.
Тялото му сякаш се бе размекнало и потънало още по-дълбоко в гънките на креслото. Изведнъж тя вдигна глава и извика от уплаха. Романо стоеше, надвесен над нея, с ръка върху дръжката на пистолета.
— Какво, по дяволите, става тук? — поиска да знае той.
— Уеб е под хипноза, мистър Романо. Нищо му няма.
— Откъде мога да съм сигурен?
— Просто ми вярвай. — Самата тя беше прекалено разтърсена от случилото се, за да се опита да спори. — Какво успя да чуеш?
— Минавах оттук, за да го нагледам, когато го чух да крещи.
— Той изживява наново някои твърде деликатни спомени от миналото. Още не съм сигурна какво означава всичко това, но и за двама ни е голяма крачка напред.
Познанията на Клеър по съдебна медицина я насочиха към няколко възможни теории, които трябваше да се проследят. Очевидно убийството на Стоктън с навития на руло мокет е било планирано предварително. В раната на челото му със сигурност бяха останали нишки от мокета. От друга страна обаче, ако подът, върху който бе паднал, е бил застлан със същия мокет, от полицията просто са предположили, че нишките са проникнали в раната при падането. Никой не би се досетил, че преди това жертвата е била ударена с навита на руло изрезка, която се е намирала на тавана. След всички постъпили оплаквания най-вероятно никой, включително и полицаите, не би изпитал съжаление, че този тип най-после си е отишъл от света. След като изясни историята с бащата, Клеър се прехвърли на майката.
Уеб бе казал, че Шарлот Лондон лично е натрупала купчината дрехи на тавана. Дали тя не му бе подхвърлила и навития мокет? Дали не бе подготвила своя едър, преждевременно развит син да се справи със съпруга тиранин? Нейна ли беше идеята? А след като синът бе нанесъл първия удар, тя се бе намесила, за да довърши започнатото, след което бе оставила Уеб да прекара живота си с дълбоко потиснато чувство на вина — толкова дълбоко, че едва в състояние на хипноза си бе припомнил случилото се? Но един такъв дълго потискан спомен беше в състояние да промени цялото му същество, живота и бъдещето му. Щеше да се проявява по най-различни начини, нито един от тях особено приятен. Клеър разбра защо Уеб е това, което е. Той бе станал защитник на закона, за да изкупи не греховете на Хари Съливан, а собственото си чувство на вина. Едно невръстно момче помага при убийството на втория си баща по наставления на своята биологична майка — от психологическа гледна точка нещата не можеха да бъдат по-объркани и болезнени.
Клеър наблюдаваше Уеб, който си седеше мирно в креслото със затворени очи и очакваше следващите й указания. Сега тя разбра и причините за неговия сомнамбулизъм. Децата, станали жертва на семеен тормоз, често се затварят в някакъв свой, измислен свят като защита от ужасите на действителността. Те си създават въображаеми приятели, с които да се борят срещу самотата, а също и един свят на приключения и геройски подвизи, за да компенсират чувството на несигурност и депресия. Клеър вече бе имала пациенти сомнамбули, които контролираха висшите функции на мозъка си до такава степен, че можеха да подсилят или напълно да изтрият цели участъци от паметта си, точно както бе сторил Уеб. Макар и външно да правеше впечатление на силен, самостоятелен, уверен в себе си индивид, вътрешно Уеб Лондон изпитваше нужда да се подчинява и да разчита на други, заключи тя. Оттук идваше и зависимостта му от неговия екип и изключителната му способност да изпълнява заповеди. Уеб беше жаден да се харесва, имаше вътрешна потребност да прави добро впечатление.