— Слава богу, Съни, понеже аз съм вече бита карта. Никой не иска да разговаря с мен.
— Е, старият Тий може и да проговори, ако бъде предуман по съответния начин.
Венабълс зави в първата пряка, настъпи газта и след няколко метра сви още веднъж в следващата, успоредна на улицата, където бяха паркирали. Веднага след това видяха как Тий излезе от тъмната алея, която свързваше двете главни улици.
Венабълс се огледа.
— Изглежда чисто. Смяташ ли да действаш?
Коув вече бе слязъл от колата. Преди да разбере какво става, Тий лежеше по лице на задната седалка с надлежно претърсени джобове, а тежката лапа на Коув го стискаше за врата да не мърда. Той бясно псуваше и ругаеше, докато Венабълс подкара колата. Когато Тий се успокои, бяха вече на три километра от мястото на отвличането; кварталът наоколо изяждаше много по-приличен. Коув вдигна пленника си за яката и го сложи да седне. Човекът гледаше уплашено ту него ту Венабълс.
— Здрасти, Тий! — любезно каза Венабълс. — Добре изглеждаш. Сигурно живот си живееш.
Коув усети, че гостът им се готви да скочи през отсрещна-та врата, затова го стисна за шията.
— Мирувай, Тий! Искам просто да поговорим. Нищо друго.
— Ами ако аз не искам да говоря?
Тогава слизай от колата.
— А, така ли? Спри да сляза.
По-полека, Тий. Не съм казал, че непременно ще спра, преди да слезеш. — Венабълс завъртя волана, колата изкачи рампата за междущатска магистрала 395, след малко минаха моста на Четиринайсета улица и прекосиха границата с Вирджиния. Венабълс настъпи педала и колата се понесе със сто километра в час по шосето.
Тий погледна през прозореца към профучаващите край тях коли, след това се отпусна на седалката, скръстил ръце на гърдите си.
— И така, моят приятел… — започна Венабълс.
— Твоят приятел няма ли си име? Пръстите на Коув се свиха около врата му.
— Имам, и още как! Викат ми Тий-Рекс. Ще му обясниш ли защо, Съни?
— Защото яде по един като теб на закуска, обяд и вечеря — услужливо отвърна Съни.
— В момента ми трябва само малко информация за един нов продукт, който се появи на пазара. Всички банди го купуват като луди и тъй нататък. Не се бой. Само две-три имена и те връщаме, откъдето те взехме.
— Повярвай ми, Тий, хич не ти трябва да се бъзикаш с моя приятел — добави Венабълс.
— Нищо не можете ми направи, ченгета, защото ще ви съдя, та мамата ще ви разплача.
Няколко секунди Коув гледа Тий в упор, след което заяви:
— Я по-добре се дръж прилично. Нещо не съм в настроение и пет пари не давам дали ще ме съдиш, или не.
— Да ти го начукам отзад!
— Съни, на първия разклон свий вдясно. Там има закътани местенца — добави Коув многозначително.
— Дадено.
След няколко минути излязоха на панорамния път Джордж Вашингтон и поеха в северна посока.
— На следващото разширение спри — нареди Коув.
Отбиха на една панорамна площадка, от която се разкриваше красива гледка към Джорджтаун. Далеч под краката им течеше река Потомак; само една каменна стена ги делеше от стръмната пропаст. Свечеряваше се, на паркинга нямаше други коли. Коув се огледа, отвори вратата и измъкна Тий навън.
— Ако ще ме арестувате, искам адвокат!
Венабълс също слезе, погледна надолу в пропастта и сви рамене. Коув вдигна дребничкия Тий през кръста и го повлече към парапета.
— Ей, какво правиш, бе?
Докато Тий риташе и отчаяно се дърпаше, Коув се покачи на парапета и слезе от другата страна. Там имаше тесен бордюр, след който започваше трийсетметрова пропаст, в дъното на която се виеше реката. На отсрещния бряг, малко по-надолу по течението, се виждаха сградите на няколко гребни клуба. Имаше и лодки с гребци, излезли да се поразкършат.
Тий обаче беше принуден да наблюдава тази живописна сцена наопаки, защото Коув го държеше за краката и леко го люлееше над пропастта.
— Олеле, боже! — изпищя Тий, като видя какво го чака.
— И така, можеш да ни кажеш как предпочиташ да свършим работата, по лесния начин или по трудния? — заяви Коув. Решаван бързо, защото времето и търпението ми са на привършване.
Венабълс седеше на ръба на каменната стена и се оглеждаше за преминаващи коли.
— Слушай какво ти се казва, момче — обади се той. — Тоя човек не лъже.
— Ама вие сте ченгета, дяволите да ви вземат! — захленчи Тий. — Не можете да постъпвате така. Не е конституционно!
— Никога не съм казвал, че съм ченге — беше отговорът.
Тий се вцепени от ужас и погледна към Венабълс.
— Но той поне е, неговата мамка!
— Не съм обаче бавачка на моя приятел — отвърна Съни. — Пък и смятам скоро да излизам в пенсия, тъй че какво ми дреме.