— На някои от момчетата това няма да им се хареса.
— Все някога трябва да пораснат. — Пийбълс го погледна. — Трябва да ти кажа, че когато държах пищова в ръката си, усещането беше страхотно.
— А щеше ли да я застреляш?
— Ти луд ли си? Исках само да я уплаша.
— Ако вадиш пищов, все някога ще го използваш — каза Мейси.
— Това е по твоята част. Ти си началник на охраната, Мейс. Дясната ми ръка. Ти показа на какво си способен, когато намисли да отмъкнем Кевин. Ти свърши мръсната работа, когато трябваше да подтикнем останалите групировки към обединение. Сега ни предстои доста работа, мой човек. Ще стигнем много по-далеч, отколкото с Франсис, и то много по-бързо. Той е от старата школа, а новото си е ново. Затова са измрели динозаврите.
Колата отби в една странична улица и Пийбълс погледна часовника си.
— Е, подготви ли добре срещата?
— Всички са вече там, точно както искаше.
— Боен дух?
— Доста висок, макар че още са сравнително недоверчиви. Ти ги поразтревожи, но със сигурност привлече интереса им.
— Точно това исках да чуя. Сега е моментът да си маркираме периметъра, Мейс, като им покажем, че Франсис вече не е в играта. Дошло е нашето време. Хайде, на работа!
Той млъкна, осенен от внезапна мисъл.
— Какви ги приказваше оная жена, че някой уж бил сменил Кевин в тъмното?
Мейси вдигна рамене.
— Представа си нямам.
— Детето е при теб, нали?
— На сигурно място е. Засега. Искаш да го видиш ли?
— Не искам да се приближавам до това хлапе. Може да ме познае, всичко се случва. Я си представи, че изпее пред Франсис… — Страхът, изписан на лицето му, беше съвсем истински.
Колата спря, Мейси излезе и огледа глухата уличка във всички посоки, после вдигна глава към покривите на околните сгради. Накрая даде знак на новия си шеф, че наоколо е чисто. Пийбълс излезе от колата, намести вратовръзката си и закопча двуредния си костюм. Мейси задържа вратата на сградата и Пийбълс с бодра крачка влезе вътре. Докато двамата се изкачваха нагоре по стълбите, с всяко следващо стъпало Пийбълс все повече се надуваше, сякаш се уголемяваше физически. Това беше моментът, който бе очаквал години наред. Смяната на поколенията.
Той стигна до вратата и зачака Мейси да му я отвори. Вътре трябваше да ги очакват седем души, всеки представляващ по един сегмент от нелегалния наркотрафик на окръг Колумбия. Те никога не бяха работили заедно, всеки бе гледал собствения си дребен бизнес и бе прибирал печалбата. Никога не бяха споделяли помежду си информация и ресурси. Когато между тях настъпеха разногласия, те ги разрешаваха със стрелба. Всяка от бандите подаваше информация за останалите на полицията, после ченгетата идваха и ги отвеждаха. Франсис бе постъпвал по същия начин и макар като краткотрайна отсрочка това да вършеше работа, Пийбълс прекрасно разбираше, че в дългосрочен план то води до катастрофа. Време беше Антоан Пийбълс да се намеси и да вземе нещата в свои ръце. Той отвори вратата и пристъпи в стаята, където щеше да започне неговата легендарна кариера.
Пийбълс се огледа. В стаята нямаше никой.
Дори не успя да се обърне, когато пистолетът се опря в тила му и куршумът прониза мозъка. Той падна ничком на пода, докато кръвта шуртеше по копринената му вратовръзка и строгия делови костюм.
Мейси прибра пистолета и се наведе над мъртвия.
— Аз също чета Макиавели, Тоан — каза той без сянка на надменност. После се обърна, загаси осветлението и бързо заслиза по стълбите. Трябваше да хване навреме самолета, защото наоколо действително започваше да става напечено.
Уеб подкара Бу по склона и когато се изравни с Гуен, яхнала Барон, дръпна юздите и спря до нея.
Романо и Били бяха останали в развъдника да ахкат и охкат по корвета. Повечето от работниците бяха на панаира и фермата беше доста оголена откъм персонал, та Уеб бе придумал Канфилд да допусне още неколцина агенти на ФБР в земите си, поне докато се върнат неговите хора.
— Толкова е красиво през тоя сезон — каза Гуен. Тя погледна Уеб. — Сигурно си мислиш, че тук се живее леко. Голяма къща, много слуги, по цял ден само яздим наоколо и се наслаждаваме на изгледа.
Тя се усмихна, но Уеб усещаше, че говори сериозно. Той се запита защо ли й трябва на жена като Гуен Канфилд, и то след всичко, което бе преживяла, да търси съчувствие и одобрение от един непознат.
— Предполагам, че и на двама ви доста е минало през главата. Работили сте усърдно и сега се радвате на плодовете на труда си. Сбъднатата американска мечта.
— Може и така да се каже — отвърна тя без особена убеденост. Вдигна глава и погледна слънцето. — Днес ще е горещо.