— Имаш право да се боиш. Всеки друг би се изплашил на твое място.
— Но не и ти — отбеляза едва ли не със завист тя.
Докато се качваха в мустанга, той отвърна:
— Не че и аз не се плаша понякога, Клеър. Плаша се, и още как.
— Поне не го показваш.
— Показвам го, но по различен начин. — Той затвори вратата и погледна към нея, после импулсивно я хвана за ръката. — Ти можеш да преодолееш страха по два различни начина. Да се затвориш като мида, да избягаш от света или да предприемеш нещо.
— Сега ти говориш като психиатър!
— Явно съм имал добър учител. — Той стисна ръката й. — Какво ще кажеш, ще ми помогнеш ли да открия истината?
— Аз ти вярвам, Уеб.
Той я погледна изненадано, защото не това я бе запитал. После включи на скорост.
— Е, хайде да видим сега дали можем да открием едно момче на име Кевин.
Уеб паркира в уличката зад двуетажната къща, където бе живял Кевин, и двамата с Клеър се приближиха откъм задната врата. Неизбежна предпазливост в случай, че някой — хората на Бейтс например — наблюдаваше предния вход. Уеб за нищо на света не желаеше да дразни повече началниците си от Бюрото. Той почука.
— Кой е? — Не беше бабата, а мъжки глас. При това не особено дружелюбен.
— Джеръм, ти ли си?
Уеб усещаше, че непосредствено зад вратата има някой.
— Кой, по дяволите, се интересува?
— Уеб Лондон. От ФБР. Как си, Джеръм?
Двамата съвсем ясно чуха как въпросният някой изпсува на глас, но вратата не помръдна.
— Джеръм, чакам да ми отвориш. И не се опитвай да избягаш отпред както миналия път. Този път сме сложили хора навсякъде.
Чу се плъзгане на вериги и прещракване на резета и след секунда физиономията на Джеръм го гледаше в упор през отвора. Уеб се изненада, като видя, че младежът се е издокарал с бяла риза, хубав панталон и дори вратовръзка; беше сериозен и някак намръщен.
— На среща с приятелка ли си тръгнал?
— Много си остроумен за ченге. Какво искаш?
— Да поговорим. Сам ли си?
Джеръм направи крачка назад.
— Вече не съм. Виж какво, казах ти всичко, което знам. Няма ли да престанеш да ни досаждаш бе, приятел?
Уеб направи път на Клеър, после я последва вътре и затвори вратата. Двамата се огледаха в малката кухничка.
— Просто се опитвам да открия Кевин. Ти искаш да го открием, нали? — запита Уеб.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че по принцип нямам доверие на никого. Искам само да поговорим, това е всичко.
— Виж какво, зает съм. Ако искаш да говориш с някого, говори с адвоката ми. — Джеръм погледна Клеър. — А тази коя е, да не е твойта приятелка?
— Не, това е моята психотерапевтка.
— Много смешно, няма що!
— Сериозно, Джеръм, аз наистина съм лекар! — каза Клеър, като направи крачка напред. — Боя се, че мистър Лондон има някои лични проблеми.
— Какво общо имам аз с проблемите му?
— Ами той толкова много време отделя на този случай, че вече е развил психоза, която може да достигне опасни размери, ако не се преодолее навреме.
Джеръм изгледа Уеб и отстъпи крачка назад.
— Ако тоя човек е луд, аз нямам нищо общо. Той си беше луд още предния път, когато дойде.
— Едва ли обаче искаш да ти се случи нещо лошо, на теб или на някой друг. Мистър Лондон само се опитва да открие истината, а според моето професионално мнение за човек с неговите проблеми намирането на истината е извънредно важно. При това той ще бъде особено благодарен на онези, които му помогнат да я открие. А пък на онези, които откажат да му помогнат, даже не ми се мисли какво би могъл да стори. — В погледа, който тя хвърли на Уеб, се четеше съжаление, примесено с умело дозиран страх. — Виждала съм го в това състояние и преди. Сега съм тук с него, за да се опитам да предотвратя една поредна трагедия.
Тя говореше толкова убедително, че Уеб не можеше да не й се възхити. Джеръм поглеждаше ту нея, ту Уеб. Накрая заяви много по-кротко отпреди:
— Вижте какво, вече ви казах всичко, което знаех. Наистина.
Уеб заговори с нетърпящ възражение тон:
— Това не е вярно, Джеръм. Искам да науча от теб някои неща за Кевин, за които едва ли си се замислял досега. Така че стига си ме баламосвал и дай да поговорим като хора.
Джеръм им направи знак да го последват и тръгна по коридора към малката дневна, където Уеб за пръв път бе разговарял със семейството. Преди да излязат от кухнята, Уеб си отбеляза наум, че тя е извънредно чиста и подредена; мивката блестеше, а подът беше току-що измит. На път към дневната той забеляза също, че боклукът е изхвърлен, цялата къща е почистена, дори стените са забърсани от паяжини и прах. Вратата на банята беше извадена и подпряна на стената в коридора. Навсякъде миришеше на дезинфектант. Чак дупките в тавана бяха изкърпени и замазани с вар. Сигурно бабата здраво е шетала, каза си Уеб; точно в този момент обаче Джеръм грабна метлата и смете купчинка боклук в голяма найлонова торба.