Двамата седнаха върху две обърнати кофи за боклук. Бейтс ядно хвърли пакетчето дъвка, измъкна цигарите си и предложи една на Уеб, който отказа.
— От полицията са били наясно с обекта, нали така? — запита Бейтс.
Уеб кимна.
— В общи линии. Най-вече с местоположението. Колкото да се навъртат наоколо за всеки случай, да не допускат външни лица в зоната или пък при нужда да пратят някого вътре.
— С колко време са разполагали в случай на изтичане на информация?
— С около час.
— Едно е сигурно: този капан не е бил заложен за един час.
— Кой беше агентът, работил под прикритие по случая?
— Едва ли трябва да ти казвам, че името му е държавна тайна, която отнасяш със себе си в гроба. — Бейтс помълча, колкото да придаде нужната важност на думите си, после добави: — Казва се Рандъл Коув. Печен ветеран, работил в обекта под дълбоко прикритие. Като ти казвам дълбоко, значи дълбоко като казармен нужник. Чернокож, як като бик и е от най-добрите на улицата. Провел е милион такива операции.
— И какво разправя той?
— Не съм го питал.
— Защо?
— Не мога да го открия. — Бейтс помълча и добави: — Знаеш ли със сигурност дали Коув е бил информиран, че ударът е заплануван за снощи?
— Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен. Нас поне никой не ни е предупреждавал, че агентът или някой друг информатор ще се намира в обекта по време на удара. Ако някой е щял да бъде, нас щяха да ни информират при инструктажа. Така щяхме да ги знаем кои са и щяхме да им наденем белезниците и да ги откараме като всички останали, за да не би някой да се усъмни нещо и да ги ликвидира.
— Какво знаехте за обекта?
— Финансова централа на голяма организация за трафик на дрога. Счетоводители, касиери. Обектът се охранявал жестоко. Нашата цел беше да ги измъкнем живи, все едно са заложници, за да ги предадем за разпит като свидетели. Трябваше да действаме бързо, преди ония да се усетят, и да им теглят куршума. Планът за удара беше одобрен, имаше издадена писмена заповед. Разполагахме с точен план на сградата и в Куонтико построихме модел едно към едно. Скъсахме си задниците от тренировки. После зачакахме да стане снощи, за да нападнем. Прочетоха ни инструктажа — нищо особено — и се качихме в джипа. Това е всичко.
— Вие сами си правите оглед на терена, нали така? По-специално снайперистите, които имат телескопи на пушките и уреди за нощно виждане. Дали са забелязали нещо нередно?
— Нищо особено, иначе щяха да ни кажат на инструктажа. Ако не се брои условието да запазим живи свидетели, това си беше рутинна операция по разбиване на канал за дрога. Ами че ние такива канали ги ядем на закуска!
— Ако е било просто канал за дрога, Уеб, нямаше да използват вас да го разбиете. Оперативното бюро във Вашингтон щеше да изпрати специалните части.
— Казаха ни, че теренът е доста труден. Така и излезе. Освен това ни бяха казали, че хората в обекта били печени главорези и имали такива пушкала, че дори специалните части не можели да им излязат насреща. Най-важното условие обаче било да се хванат живи свидетели. Единствено ние сме можели да постигнем това. Само дето никой не очакваше да се натъкнем на осем миниоръдия с дистанционно управление: — Той помълча и после каза: — Явно през цялото време са ни будалкали. Ако не се смятат картечните гнезда, сградата се оказа напълно празна. Никакви счетоводители, никакви счетоводни книжа. Нищо.
Уеб прекара ръка по дупките от куршуми по декоративните тухли на стената. Някои бяха толкова дълбоки, че отдолу се виждаше бетонът. Без съмнение бяха използвали бронебойни муниции. Единственото хубаво нещо беше, че хората му бяха умрели мигновено.