Докато слизаха по стълбите, Уеб реши да запита още нещо:
— Онази нощ Кевин беше сам в тъмната уличка. Той често ли правеше това?
Джеръм не отговори, забил поглед в земята.
— Е, хайде, Джеръм, пак ли си глътна езика!
— Виж какво, приятел, Кевин се опитваше да ни помогне, да изкара и той някой долар, та час по-скоро да се махнем от тази смрадлива дупка. Много му тежеше, че не го бива още да печели. Кевин беше дете, но по много въпроси мислеше като зрял човек.
— Предполагам, че е от средата, в която е израсъл.
— Да, Кевин прекарваше доста време на улицата. Баба беше твърде стара, за да го удържа. Не знам с какви хора се е събирал, а освен това всеки път, като го видех на улицата, го прибирах вкъщи. Не е изключено да се е опитвал да изкара нещичко. А в тия работи възрастта няма значение, нали ме разбираш?
След като закараха младежа на работа, двамата поеха обратно към къщата на Клеър.
— Ти се държа доста професионално — подметна той.
— Според мен проблемите на Джеръм са най-вече психологически, а това е в моята област — отвърна тя. — А пък ти беше прекалено груб с него.
— Може би защото го знам що за стока е, срещал съм хиляди като него.
— Опасно е да се разделят хората на категории, Уеб, а да не говорим, че е и несправедливо. Всеки Джеръм на тоя свят си е един-единствен, сам за себе си. А пък конкретният Джеръм разби с един удар всичките ти представи.
— Така си е — призна Уеб. — Предполагам обаче, че в моя занаят от един момент нататък започваш да смяташ всички хора за едни и същи.
— И всички бащи, така ли?
Уеб не отговори на въпроса.
— Жалко за Франсис — въздъхна Клеър. — Ако може да се вярва на Джеръм, той наистина обича сина си. И неговото ако е живот!
— Аз също мисля, че оня великан обича детето си — каза сухо Уеб, — но пък веднъж го видях да убива човек пред очите ми, а мен лично ме е приспивал на два пъти, така че симпатията ми към него си има граници.
— Средата определя характера и житейския избор, Уеб.
— Има нещо вярно в това, но пък съм виждал хора, израснали в още по-ужасни условия, които се развиват като почтени граждани.
— Себе си ли имаш предвид?
Той не обърна внимание на думите й и каза:
— Вземи си най-необходимото и ще ти намерим безопасна квартира с охрана, за да не се опитат ония пак да те спипат.
— Не съм сигурна, че това е разумно.
— Искам да си в безопасност.
— И аз го искам, повярвай ми, още не ми се мре. Но ако се окажеш прав и оня тип наистина се е преструвал на Франсис само за да ме сплаши, вероятно не съм в опасност.
— Вероятно е думата. Там е работата, Клеър, че това е само една теория, която може да се окаже погрешна.
— Мисля си, че ако просто си върша работата както преди, тия типове няма да гледат на мен като на заплаха. Освен това има едно нещо, с което трябва да се заема сериозно.
— Какво е то?
Тя го погледна и на Уеб му се стори, че никога не я е виждал толкова объркана.
— Мисля си за един храбър мъж, който влязъл в някаква тъмна уличка, срещнал едно малко момче и това момче му казало нещо толкова необичайно, че след това мъжът бил неспособен да изпълни задачата си.
Той й хвърли бърз поглед.
— Не можеш да си сигурна обаче, че между двете събития има връзка.
Тя разтвори блокчето за рисуване, което държеше, и го вдигна пред очите му.
— Напротив, мога и съм сигурна.
Рисунката беше нахвърляна със замах, с едри, решителни щрихи и се отличаваше с яснота и убедителност, необичайни за едно малко момче. На нея беше изобразена детска фигура, която би могла да бъде Кевин, изправен в мрака на някаква уличка между два реда фасади на къщи. Встрани от момчето имаше тичаща фигура на мъж с пълна военна униформа — Уеб или някой като него при изпълнение на бойна задача. Ръката на момчето беше протегната напред и тъкмо в тази ръка се прикова сега погледът на Уеб. Устройството беше малко, лесно би могло да се побере в джоба на панталон. От него излизаше лъч светлина, който стигаше до ръба на страницата и продължаваше в празното пространство. На пръв поглед приличаше на някакво футуристично оръжие от типа на лазерните мечове в „Междузвездни войни“ или „Космическа одисея“, но всъщност беше нещо твърде обикновено и познато, особено на децата в днешно време. Беше устройство за дистанционно управление на телевизор, видео — или стереоуредба, или нещо подобно. Ала Уеб вече знаеше, че не е това. В дома на Кевин той не бе видял нито телевизор, нито друга подобна техника. Това дистанционно устройство, реши той, бе привело в готовност лазерния спусък в двора, който от своя страна бе задействал картечниците. Детето бе пуснало в действие цялата система, причинила смъртта на екип „Чарли“. Нещо повече — някой го бе подготвил предварително за това, което трябваше да стори през онази нощ. След инцидента Кевин Уестбрук не се бе връщал повече вкъщи, за да има възможност да нарисува всичко по памет.