— Разкажете им играта, момчета! — извика в отговор Джимбо.
Романо паркира колата, двамата извадиха екипировката си и закрачиха към административната сграда. Романо вдигна автоматичната бариера с електронната си карта и двамата се насочиха към входа на сградата; през цялото време охранителната камера не ги изпускаше от поглед. Пред входа бяха засадени шест дръвчета в памет на падналите членове на екип „Чарли“. Вътре минаха най-напред покрай стаята на Ан Лайл. Като ги видя, тя излезе до вратата; двамата с Уеб си размениха погледи, без да продумат. По устав Ан нямаше право да се обажда на Уеб и да го информира за готвената операция; нито пък той би направил нещо, за да й причини служебни неприятности. Но сега и двамата знаеха, че въпреки устава тя е постъпила правилно.
В коридора Уеб се натъкна на своя командир Джак Причард. Когато ги видя двамата с Романо в пълно бойно снаряжение, той се облещи.
— Явявам се по служба, сър — рапортува Уеб.
— Как, по дяволите, разбра? — поиска да знае Причард.
— Аз съм все още член на отряда. Подушвам ги от километри тия работи.
Причард не настоя повече, макар да хвърли многозначителен поглед към стаята на Ан Лайл.
— Искам да участвам — заяви Уеб.
— Невъзможно! — отсече Причард. — Ти си в отпуск, докато трае разследването, а пък ти — той посочи с пръст Романо — си изпратен на майната си със специална задача, при това без да бъда уведомен предварително. Така че, марш оттук и двамата!
Командирът се завъртя на токове и закрачи обратно към оръжейната пирамида. Уеб и Романо го последваха по петите. Всички командоси и онези от снайперистите, които не бяха заели предварително позиции, бяха събрани за последен инструктаж преди отпътуването. Стрелците проверяваха боеприпасите си, почистваха прицелите и цевите на пушките, регулираха силата на натиск на спусъците, четяха последните разузнавателни данни за разположението на противника. Командосите преглеждаха своите собствени оръжия, експлозиви, бронежилетки и чанти с принадлежности. Служителите от тиловата част товареха снаряжението по джиповете и се опитваха да не забравят нещо, от което би могъл да зависи успехът на операцията. В този момент Причард заедно с Уеб и Романо, които го следваха по петите, навлязоха в полезрението им и всички замръзнаха по местата си.
— Хайде бе, Джак! Хората ти са пръснати по целия свят, в „Хотел“ имаш непопълнена бройка, да не говорим за Поли, който е в командировка. Не ми казвай, че още двама бойци са ти излишни!
Причард се завъртя на токовете си и се облещи насреща му.
— Откъде, по дяволите, знаеш, че имаме непопълнена бройка в „Хотел“? — Явно на командира му бе писнало от изтичане на информация.
Уеб се огледа.
— Да не смяташ, че не мога да броя? В „Хотел“ имаш само петима командоси. Вземи ни двамата с Поли и си попълваш състава.
— Не си минал на инструктаж, не си тренирал на полигона… къде ти, изобщо не си тренирал от сума ти време. Никъде няма да ходиш!
Уеб препречи пътя му с тялото си. Причард беше най-много метър и седемдесет и пет, а Уеб беше с пет години по-млад и с около петнайсет килограма по-тежък от него, но той знаеше, че ако се стигне до бой, командирът ще го опуха като нищо. Само че Уеб не искаше да се бият, а по всичко личеше, че и Причард не гори от желание.
— Ще ни инструктираш по пътя. Ние си носим оръжието, ще ни трябват само бронежилетки, летателни костюми и по един шлем. Хайде бе, Джак, на двамата с Поли не ни е за пръв път! Не се дръж с нас, сякаш сме някакви пършиви новобранци. С нищо не сме заслужили такова отношение.
Причард отстъпи крачка назад и впери поглед в него. Минаха няколко безкрайни секунди и Уеб започна да си казва, че в крайна сметка Причард наистина ще ги изрита навън. Подобно на всички останали военизирани формирования, ръководството на ОБТ не търпеше неподчинение.
— Знаеш ли какво, Уеб? Хайде да питаме тях! — Той посочи с ръка събралите се командоси.
Уеб не бе очаквал такова решение. Но се окопити, пристъпи напред и огледа един по един колегите си от екипите „Хотел“ и „Залив“. С повечето от тях се бе сражавал рамо до рамо, отначало като снайперист и после като един от тях, като елитен командос. Накрая погледът му се спря върху Романо. Мъжете без съмнение щяха да приемат Поли обратно в редиците си. Ала самият Уеб беше станал съмнителен в техните очи, той бе замръзнал на място, бе блокирал в най-неподходящия момент и сега всеки един от присъстващите се питаше дали това няма да се случи повторно и да струва живота на още някой от тях.
Навремето Уеб бе спасил живота на Романо по време на атака срещу база на военизирани неофашисти в щата Монтана. По-късно Романо бе имал възможност да му върне услугата при операция в Близкия изток, когато боец от някаква терористична групировка се бе опитал да сгази тях и човека, когото охраняваха, с откраднат автобус. Уеб се бе случил точно на пътя на летящата грамада, когато Романо го блъсна встрани, а със свободната си ръка изпрати един .45-калибров куршум точно между очите на нападателя. Ала въпреки всичко това, въпреки дългите години, през които бяха служили заедно, Уеб не можеше да се похвали, че разбира напълно другаря си. Сега, докато се оглеждаше в стаята, той забеляза, че колегите им очакват тъкмо Романо да реши проблема, и макар Поли лично да го бе докарал с колата си дотук, за да вземат заедно участие в операцията, Уеб нямаше никаква представа какво може да очаква от него.