След няколко минути те вече пътуваха към военновъздушната база „Андрюс“, готови да тръгнат на война.
По пътя Уеб научи от свой колега, че Бюрото разполагало с издадена прокурорска заповед за обиск на сградите, където се намираше седалището на „Свободното общество“, но било решено най-напред елитните командоси от ОБТ да овладеят целия комплекс, преди да започне обискът. ФБР за нищо на света не можеше да допусне техни агенти да бъдат застреляни от „Свободните“ в момента, когато връчват заповедта за обиск. Освен това видеозаписът от свалянето на картечниците от камион, нает от Сайлъс Фрий, беше предостатъчен като доказателство.
По време на краткия полет в друсащия военнотранспортен самолет Уеб прочете инструкциите за операцията — сбит документ от пет абзаца, — след което двамата с Романо получиха устни указания и последни уточнения за обстановката. Нямаше да има никакви преговори със „Свободните“, никакви подканвания да излязат доброволно и с вдигнати ръце. Спомените за инцидента в училището на Ричмънд и за последвалото хладнокръвно убийство на екип „Чарли“ изключваха такава възможност. Ако тази вечер ОБТ удареше целта без предупреждение, щяха да загинат по-малко хора; поне такава беше преценката на ръководството, а Уеб нямаше никакви лични причини да я оспорва. Обстоятелството, че не беше известно в обекта да има заложници, едновременно опростяваше и усложняваше нещата. Сложността идваше оттам, че Уеб така и не разбра защо от ФБР бяха предпочели да изпратят точно тях, за да се справят със ситуацията. Той се надяваше, че това решение се дължи единствено на репутацията на „Свободните“ като извънредно опасен противник, въоръжен и готов на всичко, и на философията, че дори на добрите е позволено от време на време да раздават бързо и безапелационно правосъдие. И все пак шестото чувство му казваше, че нещо не е наред.
По разузнавателни данни, събирани от Вашингтонското оперативно бюро в течение на няколко месеца, „Свободните“ се криеха в някакъв тренировъчен комплекс, който сами си бяха изградили преди десетина години на около шейсет километра западно от Данвил, щата Вирджиния. Лагерът им се намираше в глухо и затънтено място и от три страни беше обграден от гъсти гори. Двайсет и четири часа преди определеното време за атаката снайперисти от екипите „Уиски“ и „Рентген“ заедно с агенти от ВОБ бяха заели позиции в околността и през цялото време подаваха ценна информация за обстановката. Много преди това в ОБТ вече разполагаха с точни планове на комплекса и разположението на сградите. На тренировъчния полигон в Куонтико те бяха построили макет на помещенията в естествен размер и тренираха по него с решителност и енергичност, много по-висока от обичайно. Макар че нито един от членовете на ОБТ не би открил огън при обстоятелства, които биха застрашили самия него, негов другар или случайни лица, намиращи се наоколо, този път всички до един се надяваха, че „Свободните“ ще окажат съпротива. Уеб си помисли, че сигурно и командирът им Джак Причард се надява на същото въпреки всичките си призиви към въздържане от употреба на сила.
Самолетът кацна, бойците се качиха по джиповете, току-що разтоварени от специалната транспортна платформа, и поеха към сборния пункт, където трябваше да се координират с местната полиция и с агентите от ВОБ, ръководещи операцията. Докато притягаше жилетката и проверяваше екипировката си, Уеб забеляза Пърси Бейтс, който слезе от един джип и заговори Причард. Точно сега Уеб нямаше никакво желание да се среща с Бейтс, и то по много причини, главната от които беше, че сам не си вярваше дали ще се сдържи да не му удари един, задето не го бе информирал за планираната операция. Може би Бейтс просто се опитваше да предпази Уеб, най-вероятно от самия него, но Уеб би предпочел сам да взема всички подобни решения.
Те продължиха към следващата междинна спирка и получиха още наставления и последни уточнения по обстановката. Време беше да поемат към целта. Конвоят се придвижваше с голяма скорост по тъмните селски пътища. Екип „Хотел“ пътуваше в един събърбан, за да нападне лагера на „Свободните“ в гръб, докато „Залив“ с друга кола трябваше да удари левия фланг. Топографията на местността налагаше приближаването до целта да стане през гъсти тъмни гори. Това само по себе си не беше проблем, защото всички бяха екипирани с прибори за нощно виждане. Преди задните врати на колите да се отворят, Романо по навик се прекръсти. Уеб за малко щеше да му каже това, което винаги бе казвал на Дани Гарсия: че Господ не се навърта по тези места, та трябва да разчитат на себе си, но се сдържа. Все пак му се искаше Романо да не се бе кръстил. Цялата сцена му изглеждаше твърде позната и за пръв път Уеб се запита дали наистина е във форма, за да участва в операцията. Преди да има време да размисли, вратите на събърбана се отвориха със замах, бойците от екипа се изсипаха навън, след няколко метра заковаха на място и впериха погледи в мрака пред себе си.