Бейтс кимна.
— Може би същите типове сега притискат Уестбрук и останалите наркобанди да се обединят — добави той.
Уеб също кимна, но нещо не му изглеждаше напълно наред.
— Намерихме и това — продължи Бейтс. — Списък на бивши и настоящи членове на „Свободното общество“. — Той погледна Уеб. — Можеш ли да познаеш кой фигурира между бившите?
Уеб поклати глава.
— Уморен съм и не мога да мисля. Кой?
— Клайд Мейси.
Уеб напълно забрави за оксиконтина.
— Ти се шегуваш.
— Постъпил преди десет години, напуснал два месеца преди стрелбата в Ричмънд. „Свободните“ всичко си водят на отчет, вероятно за да шантажират бивши членове, когато по-привършат парите. Същото правят и Ку Клукс Клан.
— От бивш „Свободен“ Мейси изведнъж става наемен бияч при някакъв черен в гетото на Вашингтон. Някакъв вид възраждане или човекът просто си изкарва хляба?
— Не знам. Освен това му загубихме следите. Има и още един труп.
— Какъв труп?
— На Антоан Пийбълс. Снощи го открихме. С куршум в главата.
— И смяташ, че Уестбрук стои зад това?
— Ами логично е, макар в цялата тази история досега да няма много логика.
Уеб се замисли дали да каже на Бейтс за неприятната среща на Клеър с човек, който се представял за Големия X, но накрая реши да си замълчи. Той не смяташе, че Уестбрук е разпоредил убийството на Пийбълс. От друга страна, нямаше никакви причини да помага на Големия X, а ако кажеше сега на Бейтс, само щеше да обърка още повече нещата.
Той протегна ръка към папката.
— Може ли да хвърля един поглед?
Бейтс го изгледа продължително.
— Защо не? Но ако видиш нещо, което ти се стори интересно, бих желал да го знам, преди да си напуснал тази стая.
Романо излезе навън и се заприказва с един колега от „Хотел“, който в това време минаваше покрай вратата; Уеб взе папката и я запрелиства. Вътре имаше снимка на Клайд Мейси като млад, с пълна бойна униформа, картечница в едната ръка и гладкоцевна ловна пушка в другата. Изражението на лицето му можеше да обърне в панически бяг мечка гризли. Той се зачете в полицейското му досие, където се изреждаха глобите за превишена скорост, за които му бе споменал Бейтс.
— Освен няколко глоби за бързо каране такъв тип няма нищо друго, така ли?
— Това е животът — отвърна Бейтс. — Или си голям късметлия, или си отваряш очите на четири, или пък и двете.
— А какво знаеш за наетия камион, с който са докарали картечниците?
— Наистина Сайлъс Фрий го е наел. Проверихме в агенцията. Там го помнеха. Седмица по-късно ги уведомил, че автомобилът е откраднат.
— Колко удобно! — отбеляза Уеб.
— Така постъпват всички, които замислят нещо голямо. Наемат кола, после уведомяват агенцията, че е открадната. А в това време са я скрили някъде и я тъпчат с експлозив, за да я гръмнат. Или в нашия случай с картечници.
— Наетият камион е сигурно доказателство, че „Свободните“ имат пръст в случилото се с „Чарли“ — каза Уеб.
— А след снощи такова доказателство ще ни бъде нужно — заяви многозначително Бейтс.
Уеб обърна на следващата страница и устата му пресъхна. Той вдигна папката и я показа на Бейтс:
— Какво е това?
— А, това тук е голям майтап. „Свободните“ издавали вестник, моля ти се. Предполагам, че за да пропагандират убийствата и гадориите си. Тоя вестник е сравнително отскоро, поне преди не го бях чувал. Вече са го качили и в интернет, можеш ли да си представиш?
Уеб не чу последната му забележка. Той седеше неподвижен, вторачил поглед в заглавието на вестника, изписано с големи букви по цялата ширина на страницата.
„Проклятие и триста дяволи“. Така се казваше вестникът на „Свободното общество“. Същите думи, които Кевин Уестбрук бе изрекъл онази нощ в тъмната уличка.
Докато крачеше с Романо към корвета, Уеб разсъждаваше върху онова, което току-що бе научил. Мислите му бяха мъчителни и объркани като смътните очертания на кошмарен сън. Той съзнаваше, че всеки момент ще се случи нещо ужасно, но не знаеше какво, за да се подготви за него.
Той наблъска нещата си в багажника и отвори вратата, за да се качи. Романо го гледаше с изражение на лицето, което би могло да мине за съчувствено.
— Знаеш ли какво, Уеб — подхвърли той. — От толкова години сме колеги, а нито веднъж не съм ти давал да покараш тая пущина.
Уеб го погледна объркано.
— Какво?
— Защо не караш ти на връщане до фермата? Когато ти е криво и гадно, няма по-добро лекарство от шофирането на една такава машина.