— Благодаря ти, Поли, но не искам.
Вместо отговор Романо му хвърли ключовете и Уеб ги улови във въздуха.
— Това е като бутилка отлежало вино, Уеб. Просто се отпусни назад и се остави да те носи. — Той се качи откъм страната на пътника и погледна колегата си. — Или като хубава жена, която не бива да караш да те чака.
— Само не ми казвай, че си измислил име и на колата си както на пистолетите.
— Млъквай и се качвай — каза Романо и му намигна, — ако се мислиш за мъж.
Те се качиха и потеглиха. Преди да излязат на магистралата, Романо каза:
— Първо правило: една драскотина, и ти пръсвам задника.
— Аз пък си виках, че след осем години скачане от хеликоптери посред нощ с бомби, вързани на кръста, ще ми имаш доверие да опазя тъпата ти кола.
— Второ правило: още веднъж ако я наречеш „тъпата ми кола“, ще ти извия врата. Тя си има име. Казва се Дестини, Съдба.
— Дестини?
— Дестини.
Когато излязоха на магистралата, Уеб зави на юг; в страничното платно полицай от щатската транспортна полиция пишеше глоба на нарушител. В този ранен час движението беше главно в обратната посока, така че бяха почти сами.
— Настъпи я сега! — извика Романо — Само си пази бъбреците!
Уеб извърна глава и го погледна, след което натисна газта. Двигателят изрева и облегалката го удари в гърба; преди да успее да мигне, стрелката на спидометъра подскочи нагоре и се закова на 160. Единствената друга кола на пътя профуча покрай прозореца с такава скорост, сякаш се движеше заднишком.
— Не е зле, Поли. А педалът е едва до средата. Я сега да видим, колко още може…
Уеб даде пълна газ и колата ускори като излитащ самолет. Наближаваха завой. С крайчеца на окото си Уеб стрелна Романо, който гледаше невъзмутимо пред себе си, сякаш всеки ден все така си караше. Кой знае, може пък наистина да го правеше? Уеб вдигна двеста и десет, после двеста и трийсет. Дърветата от двете страни на шосето се сляха в зеленикава мъгла. Завоят беше непосредствено пред тях. Уеб в никакъв случай не можеше да го вземе с такава скорост. Той отново погледна Романо; на челото на колегата му се бе образувала малка капка пот. Това само по себе си струваше десет милиона долара.
Стената от борове насреща им се приближаваше с шеметна скорост.
— Хайде, стига! — извика Романо. — Забави малко.
— Да забавя Съдбата?
— Прави каквото ти казвам!
Уеб натисна спирачката и те профучаха през завоя едва със сто и трийсет.
— Намали още. Наскоро сменях маслото.
— Обзалагам се, че на Дестини й беше приятно да те усети в себе си. А на теб? — Уеб намали на сто и сви в първата отбивка. Те спряха пред някаква крайпътна закусвалня и си поръчаха кафе.
Когато келнерката се отдалечи от масата им, Уеб се наведе напред.
— Надявам се, че си подготвен за всички неприятности, които ще си навлечем заради „Свободните“. — Романо вдигна рамене и не отговори. — Няма да ни се размине, нали разбираш?
— Нека. Тия лайнари очистиха „Чарли“. Пада им се.
— Съдът още не ги е признал за виновни, Поли.
— Шефовете нямаше да одобрят удара, ако не бяха стопроцентово сигурни, че са те, Уеб. — С недотам уверен тон той добави: — Поне така ми се ще да мисля.
Уеб се облегна назад.
— Това, което не ми дава мира, е следното. От нас се очаква да повярваме, че тези мухльовци, които опукахме, са били способни да подготвят картечни гнезда с дистанционно задействане, като са използвали скорострелни картечници, откраднати от армейските арсенали, при това без никой нищо да забележи. На всичко отгоре са организирали успешни покушения срещу един съдия, един прокурор и един известен адвокат, използвайки най-съвременни средства и експлозиви. И бяха на косъм да очистят Били Канфилд, както и нас двамата с теб. А сега организират безпрецедентен по размах канал за наркотици, с който да зарибят целия окръг Колумбия? И всичко това като отмъщение за нещо, станало преди толкова години? По дяволите, повечето от ония, дето ги гръмнахме, са били в прогимназията, когато Ърни и приятелчетата му нападнаха онова училище. Охраната им си играеше на видеоигри, а в целия лагер имаше само едно автоматично оръжие. Цялата тая история ми изглежда доста куха, Поли, или може би аз не схващам нещо.
— Наистина не се връзва — съгласи се Романо. — Но все пак имаме преки доказателства, Уеб, напълно достатъчни за пред съда. На кого му пука за „Свободните“? Те са пълен боклук.
— Така е. На кого му пука? „Свободните“ са лесна жертва. Някои хора си мислят, че те са помогнали на Ърнест Фрий да избяга от най-охранявания затвор в страната, а пък той изобщо не беше в лагера. Според мен тези нещастници толкова могат да измъкнат Ърни от затвора, колкото и да бомбардират Белия дом.