Гуен изглеждаше облекчена от тази смяна на темата.
— Връща се от панаира. Тази вечер трябва да пристигне. Обади се по пътя. Всичко минало много успешно. Продали били всички годиначета, и то за исканата цена.
— Е, най-после повод за празнуване! — Той изгледа Романо и Уеб. — Как е, момчета, пие ли ви се тази вечер? Знаете ли какво? Ще изчакаме Немо да се върне и ще си направим една веселба. А? Какво ще кажете?
— Съмнявам се, че на хората им се празнува, Били — каза Гуен.
— На мен ми се празнува! По дяволите, все пак продадохме годиначетата, „Свободните“ са мъртви, редно е да организираме едно изпращане на Уеб и Пол, защото сега, като ги няма „Свободните“, не ни трябва повече охрана, не е ли тъй? Можете да си дигате багажа и да си обирате крушите още сега! — повиши глас той.
— Били, моля те!
Уеб се канеше да каже, че е още рано Били и Гуен да се смятат в безопасност, но се сдържа.
— Виж какво ще ти кажа, Били. Ще участваме във веселбата, ако ни разрешиш да останем още два-три дни.
Гуен го изгледа смаяна, докато Били се хилеше и кимаше. Той лапна цигарата си и с едно продължително дръпване я довърши. После я смачка в дланта си, едра и груба като гьон. Уеб за пръв път обърна внимание на ръцете му. Бяха грамадни, мускулести и целите на петна; вероятно бяха заливани с киселина или някакви други химикали. После се сети за хобито му. Клане и препариране на животни.
— Е, до довечера, джентълмени — провикна се Били.
Докато ги изпращаше, Гуен тихо каза на Уеб, че ако не иска, не е длъжен да участва.
— До довечера, Гуен — беше отговорът.
Тя тихо затвори вратата след тях.
— Какво, по дяволите, искаше тоя? — попита Романо. — Защо се заяждаше с теб?
Преди Уеб да успее да отговори, телефонът му иззвъня. Той го измъкна със замах от джоба си; мислеше, че е Клеър, но се оказа Бейтс.
— Май е време да се измитаме от „Източен вятър“ — заяви Бейтс.
— Можеш да си прибереш хората, но семейство Канфилд поканиха двама ни с Романо да останем още малко.
— Ти майтап ли си правиш с мен?
— Не, и дори смятам, че идеята не е лоша. „Свободните“ от лагера ги няма вече, но кой знае колко още членове имат? Освен това Ърни засега е на свобода.
— Така е. Добре, повъртете се още малко там и ако стане нещо, веднага докладвайте. Казах веднага, а не по Уеб-Лондонско време.
— Дадено. Нещо ново от Коув?
— Нищо. Сякаш пропадна вдън земя.
Уеб се сети за Клеър.
— И аз имам подобен случай.
По времето, когато Уеб и неговият екип избиваха членовете на „Свободното общество“ в Южна Вирджиния, Клеър Даниълс седеше с вързани очи и парцал, грубо натъпкан в устата. Някъде наблизо се чуваха мъжки гласове, които разговаряха или по-скоро се препираха вероятно заради нея. Тя разпозна гласа на Ед О’Банън; всеки път, когато го чуеше, цялата настръхваше. Негодникът я бе подкарал с пистолет в гърба към подземния гараж, а при колата бе завързал ръцете и краката й и я бе натъпкал в багажника. Сега Клеър нямаше никаква представа къде се намира. Докато преглъщаше сълзите си, се питаше как бе могла да работи толкова години с този човек, без да подозира какво се върши под носа й.
Гласовете утихнаха и тя усети, че някой се приближава към нея. Каза си, че отново ще допрат пистолет до главата й и че този път със сигурност ще я ликвидират. Вместо това нечии ръце я изправиха толкова грубо на крака, че костите на раменете й изпукаха. После краката й се отделиха от земята и тя усети как някой я метна на рамо. Явно мъжът беше много силен, защото изобщо не се задъха от тежестта й, а там, където коремът й се опираше о рамото му, мускулите бяха твърди като стомана.
След малко я положиха да легне и се чу захлопване на метален капак. Отново се намираше в багажник на кола. Докато я разнасяха с вързани очи, Клеър бе започнала да губи чувството си на равновесие и усещаше, че й се гади. Колата потегли. Докато пътуваха, тя се опитваше да познае по шумовете накъде я карат, но скоро се отказа. След около час по люлеенето на колата определи, че са излезли от главното шосе и се движат по неравен път с много завои, изкачвания и спускания. Може би отиваха към някакво усамотено място, заобиколено от гъсти гори, където щяха да я убият и да я оставят на мравките, враните и горските животни. По време на работата си с ФБР тя бе виждала труп на изнасилена и убита жена, престоял две седмици в гората. От нея не бе останало почти нищо освен оглозгани кости. Тогава Клеър за малко не бе повърнала. Дали и нея нямаше да я открият в подобно състояние?
Колата забави ход, зави рязко и продължи да намалява скоростта, докато накрая заподскача по някакъв изровен земен път. Клеър се блъскаше насам-натам в багажника и на два пъти си удари главата, втория път толкова силно, че й потекоха сълзи. После колата спря, двигателят угасна и вратите се разтвориха и захлопнаха. Тялото й се стегна. Тя чу приближаващи се стъпки. Чувството на безпомощност и отчаяние я връхлетя с пълна сила. Какво ли изпитва човек, когато умира? Дали ще усети божа, ако я застрелят с куршум в главата? Уеб бе раняван на два пъти и знаеше какво е да усещаш, че умираш. Той все пак бе оживял, защото имаше силна воля за живот. Уеб Лондон бе живял много по-тежко от нея. Е, тя се опитваше да помага на другите, но като изключим развода й, който бе минал без усложнения, самата Клеър не бе имала никакви сериозни проблеми в досегашния си живот. За пръв път тя се запита какво освен престижните й дипломи и гръмки научни степени й дава право да се набърква в проблемите на хората? Уеб бе преживял толкова много, колкото тя не можеше дори да си представи.