Когато чу багажника да се отваря, Клеър си пое дъх. Чифт яки ръце я сграбчиха и вдигнаха във въздуха. Не беше О’Банън. Клеър знаеше, че той не разполага с такава физическа сила. Наоколо се чуваха звуци на горски животни; сигурно скоро щяха да се скупчат на пир около трупа й. Отначало тя се опитваше да сдържа сълзите си, но после се отказа и ги остави да си текат. Тия хора едва ли щяха да се трогнат.
Тя усети, че мъжът под нея крачи по неравна земя, препъва се, но веднага се изправя и продължава. После стъпките му станаха по-равномерни, сякаш ходеше по асфалт, плочник или нещо такова; изведнъж Клеър чу да се отключва врата. Това донякъде я изненада, защото тя предполагаше, че са насред гората. Може би беше някаква горска хижа, но не — чуваше се шум на машини и плискане на вода. Дали не бяха близо до някой ручей или рекичка? Малък язовир, помпена станция, нещо подобно? Мъжът, който я носеше, се заизкачва или може би заслиза по някакви стълби; с обърканото си чувство за равновесие тя бе загубила и усещането си за посока. Клеър се уплаши, че всеки миг може да повърне, а от притискането на корема й в коравото рамо на мъжа не й ставаше по-леко. Освен това във въздуха се носеше остра миризма на химикали, която не можеше да разпознае — толкова бяха притъпени сетивата й. За миг тя си каза, че ако повърне върху похитителя си, това ще бъде нейното малко отмъщение, но пък може да ускори смъртта й.
Отвори се още някаква врата и те преминаха в следващото помещение. Мъжът приклекна и я положи върху нещо меко, вероятно легло. Докато я бе носил на рамо, полата й се бе вдигнала нагоре, но ръцете на Клеър бяха вързани и нямаше как да се прикрие. Тя усети неговата ръка върху бедрото си и си каза, че той ей сега ще смъкне бикините й и ще я изнасили, но той просто хвана полата й за подгъва и я дръпна надолу.
След това мъжът вдигна ръцете й нагоре и тя чу щракване, което я накара да мисли, че той е закопчал ръцете й с белезници за нещо — може би за рамката на леглото или за халка, зазидана в стената. Щом мъжът се отдръпна, тя се опита да раздвижи ръцете си, но не успя да ги помръдне. За каквото й да беше прикована, нямаше лесно да избяга.
— По-късно ще получиш вода и храна. Засега се опитай да се отпуснеш и си почини — каза мъжът. Гласът му й беше непознат. Той не се засмя на абсурдността на предложението си, но в тона му се долавяше злорадство.
После вратата се затвори и тя отново остана сама. Или така си мислеше, докато не усети някакво раздвижване до себе си.
— Добре ли сте, госпожо? — запита Кевин Уестбрук.
47
Уеб започваше да се безпокои. Клеър от доста време не му се бе обаждала; когато той й позвъни в хотела, никой не отговори. В клиниката не я бяха виждали, нямаше записани пациенти, понеже днес беше почивният й ден. Може пък да е излязла да се поразходи, помисли си той. Но и така да беше, защо не отговаряше на мобилния телефон? Професионалните инстинкти на Уеб му подсказваха, че нещо не е наред.
Той остави Романо във фермата и отиде с колата си до хотела. Не че очакваше на място като това да се обръща голямо внимание на влизането и излизането на гостите, но все пак реши да опита. За съжаление персоналът от предишната вечер, който би трябвало да знае дали се е прибрала, още не беше застъпил на смяна. Нито един от служителите, с които разговаря, не помнеше предишния ден да е виждал Клеър да преминава през фоайето. Колата й не беше на паркинга. Уеб отиде до дома й, видя отворен прозорец от задната страна и се вмъкна вътре. Той претърси цялата къща, но не откри нищо, което би могло да го насочи. Намери едно тефтерче с адреса и телефонния номер на дъщеря й; момичето учеше в Калифорния, така че беше изключено Клеър да е прескочила за един ден да я види. Уеб си помисли да позвъни на дъщерята, но тя можеше да изпадне в паника, ако й се обадят от ФБР, за да я питат за майка й.