— Питай, Уеб.
— Възможно ли е О’Банън да е действал по нареждане на Бюрото, като е подслушвал колегите си, за да може ръководството да знае проблемите на редовия състав?
— Не че не ми е хрумвало, да ти кажа право. Но отговорът е: не. Там е работата, че при Клеър идват и доста големи клечки, не просто редови служители. Ама наистина големи клечки, че и съпругите им, между другото. Хора, които могат да разпердушинят Бюрото до дъно, ако подушат нещо такова.
— Добре, да приемем тогава, че цялата тази система за събиране на информация е организирана от О’Банън. Защо го е направил? За удоволствие? Едва ли. За пари. Работата винаги опира до парите. Той продава информация на разни типове, в резултат от което се провалят операции на федералните агенции. Може би някой е платил на О’Банън за информацията, с помощта на която бе очистен „Чарли“. Както ти самият каза, може този някой да е научил подробности от някоя от съпругите, която е била пациентка на О’Банън. Който и да стои зад това, искам да го пипна.
— Аз мисля, че вече знаем кой стои зад това. „Свободните“. Нали ги спипахме?
— А, така ли мислиш?
— А ти?
— На вид всичко съвпада, дори прекалено точно. Разполагаме ли с повече данни какво точно се е случило с Клеър?
— Да, и положението не е никак добро. Половин час след като в кабинета й угаснало осветлението, О’Банън пристигнал в гаража. От електронния отпечатък на магнитната му карта успяхме да установим, че е бил той, както и точното време на влизането.
Уеб кимна и посърна още повече.
— Тя е задействала прекъсвача в електрическото табло, а О’Банън вероятно е имал дистанционен детектор. Така че, още щом е получил сигнала, веднага е дотичал.
— И е заварил Клеър.
— Да.
— Много съжалявам, Уеб.
На връщане към фермата Уеб се чувстваше толкова потиснат, колкото не помнеше някога да е бил. Той никак не се интересуваше от катастрофата, сполетяла Бюрото. Единствената му грижа беше да открие Клеър жива.
Когато се изкачи по стълбите, завари Романо да лъска единия от пистолетите си. Той вдигна глава.
— Какво си се скапал такъв, брат ми?
Уеб се тръшна на стола срещу него.
— Оплесках я, Поли.
— Ха, че да не ти е за пръв път! — ухили се Романо, но Уеб явно не беше в настроение за шеги. — Казвай, де!
— Става въпрос за Клеър Даниълс.
— Твоята докторка ли?
— Моята психотерапевтка. — Уеб помълча и добави: — И близка приятелка. Най-напред някакви типове я заплашват, после я пускат да си ходи. Те имат отношение към моя случай, така че тя се излага на опасност заради мен. Идва при мен за помощ, а какво правя аз? Не й помагам.
— Ти предложи ли й охрана?
— Да, но тя не пожела да се възползва. Мислеше си, че заплахата не е реална; приведе ми най-убедителни доводи. А сега изведнъж се оказва, че О’Банън, с когото е работила толкова време, подслушва кабинетите на всичките си колеги и събира информация за пациентите по време на психотерапевтичните сеанси. Много от тези пациенти работят или са работили за Бюрото. Или пък са техни близки — добави той. Уеб не знаеше дали Романо е в течение, че Енджи е пациентка на О’Банън. А ако не знаеше, Уеб не искаше да го научи тъкмо от него. — После явно е продавал информацията на оня, който му плати най-висока цена, в резултат от което са проваляни операции на службите в цялата страна.
— По дяволите! Смяташ ли, че и Клеър е била замесена?
— Не! По всичко личи, че тя случайно е научила, а сега я няма никаква. Изчезнала е безследно.
— Може да се крие някъде.
— Щеше да се обади. — Ръцете на Уеб се свиха в юмруци. — Какъв идиот съм! Трябваш да й сложа денонощна охрана. Сега е твърде късно.
— Не бъди толкова сигурен. От малкото, което знам за нея, тя може да се оправи. Докато я карах насам с колата си, поговорихме малко. Опасна жена!
— Искаш да кажеш, че си поискал психиатричен съвет ли?
— Не че специално съм я питал, но пък всички имаме проблеми, не е ли така? След като поговорихме, някои неща ми се изясниха. Например за нас двамата с Енджи.
Уеб го изгледа заинтригуван. Ако не за друго темата щеше за малко да отклони мислите му от Клеър.
— Какво за вас двамата с Енджи?
Романо го погледна засрамено.
— Тя иска да напусна отряда. Писнало й било все да ме няма вкъщи. Което едва ли е чак толкова чудно. — Той тихо добави: — Освен това и момчетата растат и им трябва баща, който да се завърта покрай тях повече от един месец в годината.
— Така ли ти каза Енджи?
Романо избягваше погледа му.