— Благодаря много за обяснението, сега вече всичко ми е ясно. А кой е позволил на Лондон да участва?
— Вероятно неговият пряк командир Джак Причард.
— В такъв случай Причард е уволнен. Считано от днес.
Бейтс скочи на крака.
— Господи, Бък, не можеш да направиш това. Причард има двайсет и три години служба в Бюрото. Той е един от най-добрите оперативни агенти, с които някога сме разполагали.
— Вече не е. Към настоящия момент Причард е един от най-лошите. И това ще бъде отбелязано в служебното му досие. Аз лично смятам да предложа да му бъде отнето всичко, включително пенсията, за неизпълнение на заповед, за действия, носещи вреда на ФБР, и за още сума други неща. Повярвай ми, когато станалото се разчуе, няма да ми е никак трудно да обясня защо го правя. Тогава ще има голяма нужда от изкупителни жертви.
— Моля те, Бък, не го прави. Наистина, може да е надвишил правомощията си, но човекът има повече награди и отличия и от мен. Рискувал е живота си толкова пъти за Бюрото, че вече никой не им знае сметката. Има жена и пет деца, две от които са студенти. Това ще го съсипе. Направо ще го убие.
Уинтърс остави папката.
— Виж какво, Пърс, мисля, че с теб ще се разберем, защото ти ми харесваш и те уважавам.
Бейтс седна, обхванат от съмнения. Бък Уинтърс беше като кобра, готова да захапе плячката си.
— Какво предлагаш?
— За да остане Причард, Лондон си заминава. Никакви въпроси, никакви спорове, възражения и оправдания. Заминава си, и толкова. Е, какво ще кажеш?
Пърси Бейтс седеше неподвижно на стола; Бък Уинтърс не го изпускаше от поглед в очакване на отговора.
От години Клеър Даниълс имаше навик да скърца със зъби — до такава степен, че нейният зъболекар й бе направил специален предпазител, който захапваше по време на сън, за да не ги изтрие чак до венците. Тя така и не можеше да разбере на какво се дължи тази напрегнатост, дали не бе от претоварване с всичките проблеми на пациентите. Сега обаче се радваше на тази своя порочна привичка, защото благодарение на нея бе успяла да прояде парцала в устата си; той се превърна в топка конци, които тя изплю. Тъй като ръцете й бяха оковани над главата обаче, не можеше да свали превръзката от очите си. Опитала се бе да я протърка с триене в стената, но се отказа, защото така по-скоро щеше да си смъкне скалпа. Изтощена, тя се оклюма.
— Няма страшно, госпожо, аз ще ти бъда вместо очи — обади се Кевин. — Аз също съм прикован за леглото, но се опитвам да се освободя.
Откакто Клеър бе изплюла парцала от устата си, двамата се бяха заговорили и сега тя знаеше кой е той.
— Уеб Лондон ми разправи за теб — каза тя. — Освен това бяхме у вас и разговаряхме с Джеръм.
Кевин се стресна.
— Сигурно се притесняват за мен. Баба като нищо ще умре от страх.
— Близките ти са добре, Кевин. Но наистина се притесняват. Джеръм много те обича.
— Той винаги се държи добре с мен. И баба също.
— Знаеш ли къде сме?
— Тц.
Клеър вдиша дълбоко.
— Тук мирише на химикали. Сигурно сме близо до ателие за химическо чистене или до някаква фабрика. — Тя се напрегна да си спомни подробности от пътуването. Бяха минали с колата по неравни пътища, после мъжът я бе носил по разкалян терен, което по-скоро означаваше, че са някъде извън населено място.
— Ти откога си тук?
— Не знам. Дните ми се сливат.
— Някой влиза ли при теб?
— Един и същ човек, мъж. Не го знам какъв е. Добре се държи с мен. Един ден обаче ще ме убие, по очите му познавам. Човек трябва да го е страх от тези, дето уж са кротки. От тия, дето викат и размахват юмруци, по да не те е страх, ама от кротките бягай далеч.
Ако самата тя не се боеше толкова, че ще я убият, Клеър би се усмихнала на мъдрите разсъждения на този хлапак за човешката природа.
— Ти как се набърка във всичко това?
— За пари — отвърна простичко Кевин.
— Видяхме рисунката ти на онова момче с дистанционното.
— Не знаех какво ще стане. Никой не ми каза. Само ми дадоха устройството и ми казаха какво да река.
— „Проклятие и триста дяволи“?
— Аха. После трябваше да вървя след тях до оная тъмна улица и като стигнат до вътрешния двор, да натисна копчето. Видях оня, Уеб, той нещо блокира, не можеше да помръдне, а другите влязоха в двора. Уеб изобщо не ме видя, че съм зад него. После той стана и тръгна след другите, но се клатеше, като че беше пиян. Аз натиснах копчето и реших да се помотая малко.
— Искал си да видиш какво ще стане ли?
— Онези хора не ми казаха за никакви картечници. Кълна се в гроба на майка си, нищо не знаех.