Уеб се отби при Ан Лайл, която работеше в централата. Със своите шейсет години Ан беше най-възрастната жена в администрацията на отряда, всепризната майка и покровителка на момчетата от ОБТ. По неписано правило в присъствието на Ан беше недопустимо да се псува, да се говорят цинизми и да се правят определени жестове с ръка. Всеки, който си позволяваше да забрави това правило — от каления ветеран до последния новобранец, — твърде скоро ставаше жертва на възмездие, което можеше да приеме най-разнообразни форми: от лепило в каската до най-неудобната стрелкова позиция по време на нощно учение. Ан работеше в отряда от самото му създаване, а преди това много години бе служила във Вашингтонското оперативно бюро; междувременно бе загубила съпруга си. Тя нямаше деца и целият й живот бе подчинен на работата; умееше да изслушва младите, още неженени агенти и да помага с разумни съвети. Освен това Ан Лайл беше неофициалният брачен консултант на ОБТ и в тази си роля неведнъж бе успявала да спаси от разпад семейства на служители. По времето, докато Уеб бе чакал да заздравеят раните от пластичните му операции, тя всеки ден го бе посещавала в болничната стая — нещо, което не можеше да се каже за собствената му майка. Ан най-редовно носеше в службата домашни сладкиши и кексове, за да почерпи колегите си. Извънредно информирана, тя беше всепризната последна инстанция по всякакви въпроси, имащи нещо общо с Бюрото и ОБТ. С времето бе изучила до съвършенство сложния бюрократичен лабиринт и ако трябваше да се набави каквото и да било за подобряване на бита или облекчаване работата на отряда, независимо колко дребно или едро, пращаха нея да свърши работата.
Уеб я откри в стаичката й, затвори вратата и седна срещу нея. През последните години косите на Ан бяха напълно побелели и тялото й бе позагубило от някогашната си форма, но очите й си оставаха живи както преди, а усмивката й — красива и лъчезарна.
Ан стана от бюрото и прегърна Уеб — нещо, от което той имаше голяма нужда. Страните й бяха мокри от сълзи. Тя имаше особена слабост към момчетата от екип „Чарли“, които й се бяха отплащали с непресторена обич и привързаност.
— Не изглеждаш никак добре, Уеб.
— Виждал съм и по-добри времена.
— Никому, дори и на най-върлия си враг не пожелавам това, което ти се случи — каза тя. — А ти най-малко от всички го заслужаваше. Идва ми да завия от мъка.
— Благодаря ти, Ан — отвърна Уеб. — Аз самият не знам какво точно се случи. Никога преди не се бях гипсирал така.
— Уеб, миличък, ами че по теб вече осем години се стреля. Не мислиш ли, че това може да ти се е отразило? В края на краищата и ти си човек!
— Там е работата, Ан, че аз би трябвало да съм нещо повече. Затова и служа в отряда.
— Сега имаш нужда от почивка. Кога за последен път си бил в отпуск? Или не помниш вече?
— Преди всичко имам нужда от информация, Ан. Надявам се, че ще ми помогнеш да я получа.
Ан прие тази смяна на темата, без да коментира.
— Ще направя, каквото мога. Надявам се, че разбираш това.
— Става въпрос за таен агент на име Рандъл Коув. Безследно изчезнал по време на служба.
— Името ми звучи познато. Мисля, че съм го срещала, докато работех във Вашингтонското оперативно бюро. Изчезнал, казваш?
— Той работеше под прикритие в обекта на удара. Предполагам, че или е бил разкрит, или самият той е съучастник. Трябва ми цялата налична информация за него. Адреси, псевдоними, хора, с които е във връзка, всичко.
— Ако е работил във Вашингтон, значи не е оттук — отбеляза Ан. — Има неофициално правило, че агентите, работещи под прикритие, трябва да живеят на не по-малко от четирийсет километра от обекта, който разработват. Крайно нежелателно е, докато се правиш на някой друг, приказлив съсед да те тупне по рамото. За по-важни задачи могат дори да извикат агент и от другия край на страната.
— Разбирам. Но дори и да е живял на четирийсет километра оттук, той все е оставил някакви следи. Дали не можем да намерим списък на телефонните му разговори, на докладите му до Оперативното бюро и тъй нататък? Не знам как ще се справиш, но всичко, което откриеш, ще ми е от полза.