И да чу задната врата да се отваря, Стрейт с нищо не го показа. Бе прекарал един дълъг и изморителен ден, а действието на болкоуспокояващото лекарство започваше да преминава. Той отпи от бирата си и избърса устни.
Вратата на спалнята му полека се отвори. И този път Стрейт сякаш не забеляза. Някой влезе в стаята. Стрейт пусна радиото до леглото си. Фигурата се приближи. Най-после Стрейт се извърна.
— Не очаквах да дойдеш тази вечер — каза той. — С една ръка ми е трудно да мисля. — Той отпи още една глътка от бирата си и я остави до леглото.
Гуен стоеше неподвижно и го гледаше. Беше още с червената си рокля, но високите й обувки бяха заменени с ниски сандали. Златната гривничка блестеше на глезена й в светлината на електрическата крушка.
Тя се приближи, като не отделяше поглед от раната на рамото му.
— Много ли боли?
— Само като вдишвам.
— Кой кон те ритна?
— Боби Лий.
— Не съм чувала той да рита.
— Всеки кон може да рита.
— Забравих, че ти по разбираш. — Тя се усмихна с пресилена скромност, но в погледа й се четеше враждебна нотка.
— Не че по разбирам от теб, но все пак съм израснал сред коне. Това не е нещо, дето може да се научи за година, две или десет. Ето, Били учи бързо по принцип, но засега представа няма как се ръководи ферма.
— Прав си. Затова наехме теб и твоите умни момчета. — Тя се поспря и добави: — Ти си нашият рицар на бял кон, Немо.
Стрейт запали цигара.
— Добре казано.
Той я погледна изненадано, когато тя се пресегна и отпи от бирата му.
— Нямаш ли нещо по-сериозно за пиене? — попита Гуен.
— Бърбън.
— Дай го тук.
Докато той вадеше от шкафа бутилката и чашите, тя приседна на леглото и разтърка прасеца си. Докосна гривната, подарък от Били. Имената на двама им бяха гравирани върху метала. Стрейт й подаде пълна чаша, тя я гаврътна наведнъж и му я подаде да й налее още.
— По-полека, Гуен. Това не е лимонада.
— За мен е. Освен това аз не пих тази вечер. Бях послушно момиче.
Стрейт обгърна с поглед гъвкавото й тяло, разголените крака и едрия бюст.
— Всички така ти се точеха, че ако им беше паднала, щяха да те разкъсат.
Тя не се усмихна на комплимента.
— Не чак всички.
— Е, горкият Били вече е взел-дал, не може да те обслужва, когато ти скимне. Къде ти, и аз вървя нататък, и то по-бързо, отколкото ми се ще да си призная.
— То не зависи от възрастта. — Гуен си дръпна от цигарата и му я подаде обратно. — А когато собственият ти съпруг не те е докосвал от години, почваш да си търсиш заместител. — Тя го погледна. — Надявам се, че съзнаваш ограничената роля, която ти е отредена в това направление.
Той вдигна рамене.
— Падне ли ти, дръж; гонят ли те, беж. Само че Били не е прав, дето все те обвинява за смъртта на вашия син.
— Напротив, има право. Аз записах Дейвид в онова училище.
— Да, ама не си им заповядала ти на ония откачалки да нападат училището и да стрелят по хора!
— Нито пък съм искала ФБР да изпрати ония некадърни страхливци, които не си мръднаха пръста да спасят сина ми.
— Не е ли малко странно да пратят ФБР тук, във фермата?
— Знаехме, че има реална опасност това да стане.
Стрейт се усмихна.
— Дойдоха да ви пазят.
— От нас самите — добави сухо тя.
— Е, оная бомбичка в телефона на Били, дето я взривих, след като Уеб го изхвърли от колата, доста ги обърка. Загубиха следата. Вече не ни подозират.
— Уеб Лондон е много по-умен, отколкото си мислиш.
— О, знам това. Не ми е в характера да подценявам когото и да било, особено когато става въпрос за важни неща.