— Свършихме, да — заяви О’Банън с известна тъга в гласа.
— Имам чувството, че и ти недолюбваш правителството.
— След всичко, което видях във Виетнам? Защо да ги обичам! А и докато работех на щат в Бюрото, не видях нищо, което да промени отношението ми.
— Е, предполагам, че поне си скътал достатъчно парички, за да си осигуриш живота.
О’Банън кимна.
— Постъпих умно. Сега се надявам, че ще имам възможност да си ги харча с удоволствие.
— Искам да ти благодаря за всичкото съдействие, докторе. Ти чудесно се справи с тоя Лондон.
— С неговия произход никак не беше трудно, повярвай ми. Даже нямаше нужда от медикаменти. — Той се усмихна. — Човекът ми имаше доверие. Какво говори това за могъщото ФБР?
Стрейт се прозина и разтърка очи.
— Снощен ли си?
— Може и така да се каже. Просто вземам каквото ми се предлага. Човек трябва да се възползва от всяка ситуация.
На вратата тихо се почука.
— Влез! — извика Стрейт. После добави: — Това е твоят шофьор. Най-довереният от хората ми. Той ще се погрижи за всичко.
Клайд Мейси влезе в стаята. Той огледа О’Банън от глава до пети и после погледът му се спря на Стрейт.
— С това момче се знаем много отдавна — продължаваше да говори Стрейт. — Аз го направих човек, вкарах го в пътя.
— Ти си ми вместо баща — отвърна Мейси.
Стрейт се изсмя.
— Може и така да се каже. Ще ми повярваш ли, че този момък проникна в една банда черни наркопласьори във Вашингтон и така ги изпързаля, че те опраха пешкира за това, което правим ние. Един от тях, някой си Антоан Пийбълс, се опитваше да издърпа чергата изпод краката на боса си. Нашият Мейс се направи, че му помага, Пийбълс ни свърши черната работа и после Мейс му пръсна черепа.
О’Банън изглеждаше озадачен.
— Защо го направи?
— Защото исках — отвърна Мейси, без да откъсва студения си, безмилостен поглед от него. — Това си беше моя идея от самото начало. И аз я доведох докрай.
Стрейт се изхили доволно.
— А после провокира „Свободните“ и федералните да се избият помежду си. Този човек няма цена. Мейс, това е Ед О’Банън, моят приятел, за когото съм ти разправял. — Той подаде на О’Банън документите, потупа го по рамото и се ръкува с него. — Още веднъж благодаря, докторе, за всичко. Добра работа свърши. Хайде, на добър час, и с кеф да си харчиш парите.
С тези думи Стрейт се обърна и излезе от стаята. Още докато затваряше вратата, отвътре се чу приглушен изстрел, после втори. Мейси не си губеше времето. Добре съм го обучил тоя момък, каза си той. Мейси имаше и някои дребни дефекти. Например тази вечна надпревара с ФБР беше доста изнервяща, да не говорим, че понякога пречеше на работата. Една от отстъпките, които бе направил — да се грижи за момчето, — беше доста рискована, но пък Стрейт не би се оправил във всичко това без Клайд Мейси.
Не че Стрейт имаше нещо лично против О’Банън; той просто не обичаше да оставя пролуки, от които можеше да изтече информация. Немо Стрейт нямаше доверие никому. Една такава пролука беше вече затворена, оставаха още две — Кевин Уестбрук и Клеър Даниълс. Веднъж му се бяха измъкнали, но втори път това нямаше да се случи. След което можеше вече да счита кариерата си за успешно приключила. Гръцките острови го зовяха. Животът му се беше развил нелошо за едно селско момче, израснало в мизерия и разчитало само на себе си. Наистина, Америка беше страната на неограничените възможности.
Докато се качваше в пикапа, Немо Стрейт си помисли дали и в Гърция има ферми за коне. Искрено се надяваше да няма.
Уеб се събуди и се огледа. Не чуваше Романо да се движи из своята стая; когато погледна часовника си, разбра защо. Още нямаше шест сутринта. Уеб стана, отвори прозореца и вдиша свежия утринен въздух. Тази нощ бе спал необичайно дълбоко. Скоро предстоеше да си тръгват; част от него се радваше, докато на останалата й беше мъчно.
Това, което най-много занимаваше съзнанието му, беше Клеър. Опитът му подсказваше, че шансовете тя да е още жива са минимални. Видя Гуен да се приближава по пътя откъм голямата къща в открит джип. Тя паркира в покрития с плочи двор и слезе от колата. Беше облечена за езда с джинси, пуловер и високи ботуши; дългата й коса обрамчваше грациозно лицето. Не носеше шапка.
Когато Гуен стигна до входната врата, той й извика от прозореца:
— Чекът с наема пътува по пощата, не ни изхвърляй още от квартирата!
Тя вдигна глава и усмихнато му махна с ръка.
— Рекох си, че ще дойдеш да пояздим за последно. — Небето от изток просветляваше. — Докато оседлаем конете, времето ще е много подходящо да обходим пътеките. Идвате ли, мистър Лондон?
Двамата оседлаха конете си; Гуен взе Барон както винаги, а за Уеб бе избрала един по-дребен пъстър кон на име Комет. Тя обясни, че Бу има възпаление на копитото.