— Толкова е красиво, че повече не може да бъде — възкликна Уеб.
— Така е — каза Гуен.
Той се облегна на парапета, който му стигаше до кръста, и я погледна.
— Проблеми ли имате с Били?
— Не е ли очевидно?
— Е, има и по-страшни случаи.
— Нима? Ами ако ти кажа, че ти даже не знаеш какво говориш? — отвърна тя, внезапно разгневена.
Уеб остана невъзмутим.
— Знаеш ли, че никога досега не го бяхме правили? Искам да кажа, да поговорим като хората.
Тя избягваше погледа му.
— Истината е, че с теб съм говорила повече, отколкото с който и да било друг. А пък едва те познавам.
— Бъбрили сме си. Това не е говорене. А иначе при мен няма нищо особено за опознаване.
— Още не се чувствам напълно удобно с теб, Уеб.
— Не остава много време за това. Не вярвам, че някога вече ще се срещнем. Като си помисля, може и да е за добро.
— Може би — отвърна тя. — Пък и ние двамата с Били няма да се задържим още дълго в „Източен вятър“.
Уеб я погледна изненадан.
— Аз пък смятах, че най-после сте намерили това, което търсите. Защо ви е да ходите другаде? Може да си имате вашите проблеми, но тук поне сте щастливи. Нали? Това е животът, който сте искали, не е ли така?
Тя отговори отчетливо:
— Уравнението на щастието се състои от много фактори, някои очевидни, други не дотам.
— Тук едва ли мога да ти бъда от помощ. Аз самият не съм специалист по щастието, Гуен.
Тя го изгледа с любопитство.
— Нито пък аз.
Няколко дълги мига двамата се гледаха неловко един друг.
— Ти поне заслужаваш да бъдеш щастлива.
— Защо? — запита бързо тя. По някаква своя причина искаше да чуе доводите му.
— Понеже толкова много си страдала. Би било справедливо, ако може изобщо да се говори за справедливост в тоя живот.
— А ти страдал ли си? — В думите й имаше омраза и горчивина, но тя бързо ги прикри, като си придаде съчувствено изражение. Много искаше Уеб да отговори, че и той е страдал. Разбира се, неговото страдание не можеше да се сравнява с нейното.
— И аз съм преживял своите лоши моменти. Детството ми не беше образец на щастие и хармония. Нито пък като възрастен съм успял особено да наваксам пропуснатото на младини.
— Винаги съм се чудила как могат хора да вършат това, което вършиш ти. И другите като теб, така наречените „добри“. — Тя каза това напълно сериозно.
— Върша това, което върша, защото трябва да бъде свършено, а повечето хора или не могат да го свършат, иди не искат, или и двете. Много бих се радвал, ако професията ми стане излишна, но не го виждам в скоро време. — Уеб наведе поглед. — Досега не съм имал възможност да ти разкажа едно нещо, а едва ли ще имам друг случай оттук нататък. — Той си пое дълбоко дъх. — Когато се случи оня инцидент в Ричмънд, това беше първата ми акция като командос. Така се наричат онези, които проникват в сградата и извеждат навън заложниците. — Той отново замълча и после продължи: — След провала при Уейко ФБР ужасно се изплаши и започна да действа крайно предпазливо в ситуации, където има заложници. Не казвам, че е правилно или не, просто вече не е същото. Чакаме да приключат преговорите и слушаме всички лъжи, които страните си разменят по телефона. Така все трябва някой да умре, преди да се намесим. Но такива са правилата и ние трябва да играем по тях. — Той поклати глава. — Аз разбрах, че става нещо ужасно още когато „Свободните“ престанаха да преговарят. Усещах го. Толкова години съм бил снайперист, наблюдавал съм час по час развитието на толкова критични ситуации, че съм развил нещо като шесто чувство. — Той погледна Гуен. — Искаш ли да ти разкажа?
— Да! — Тя изрече това толкова бързо, че не си остави време да помисли.
— Били знае част от историята. Разказах му, когато дойде да ме види в болницата.
— Съжалявам, че аз така и не успях.
— Не съм очаквал да дойдеш. Когато видях Били, направо се изумих. — Уеб отново спря сякаш за да подреди мислите си. През това време Гуен гледаше замислено билото на далечните планини. Вече знаеше, че няма никакво желание да чуе разказа му, но беше късно да му го каже.
Уеб продължи:
— Добрахме се необезпокоявани до вратата на гимнастическия салон. Аз погледнах през прозорчето. Синът ти ме видя. Погледите ни се срещнаха.
Чутото явно я изненада.
— Не знаех.
— Не съм го казвал на никого, дори на Били. Моментът все ми се струваше неподходящ.
— Как изглеждаше той? — попита бавно тя. Сърцето й биеше бясно в гърлото, кръвта шумеше в ушите й.
— Изглеждаше уплашен, Гуен. Но заедно с това и решителен, непримирим. Нещо, което не е никак лесно, когато си само на десет години и си заобиколен от банда психари с пушки. Сега разбирам откъде Дейвид е наследил своя силен дух.