— Продължавай — каза тихичко тя.
— Аз му направих знак да запази спокойствие. С вдигнат нагоре палец, защото исках да му дам кураж. Ако се уплашеше и реагираше по неподходящ начин, те веднага щяха да го убият.
— А той уплаши ли се?
Уеб поклати глава.
— Не. Той се държа много разумно. Разбра какво се опитвам да направя. Той ми помагаше, Гуен. Сред цялата тази бъркотия наоколо Дейвид запази смелост и самообладание като никой друг.
Гуен забеляза, че очите му се насълзиха. Тя се опита да каже нещо, но гърлото не я слушаше. Ужасът на миналото започна да избледнява, сякаш изтрит като с гума от неговите думи.
— Тъкмо се готвехме да влезем. Кротко, без взривове. През прозореца се виждаха позициите на всичките терористи. Щяхме да ги изтрепем до един. Започнахме да броим и тогава се случи това.
— Какво? Случи се какво?
— Отвътре се чу някакъв звук. Като птичи крясък или свирка, или аларма някаква. Висок, пронизителен звук, който се разнесе в най-неподходящия момент. „Свободните“ веднага скочиха и когато влязохме през вратата, откриха огън. Не знам защо стреляха точно по Дейвид, но той падна пръв.
Гуен сякаш не го слушаше; изцъклени, очите й гледаха към далечните хълмове. Свирка?!
— Аз видях как куршумът го удари. — Гласът му трепереше. — Видях лицето му, очите. — Изпод стиснатите клепачи на Уеб рукнаха сълзи. — Той продължаваше да ме гледа.
Очите на Гуен също се изпълниха със сълзи, но тя не гледаше към Уеб.
— А как изглеждаше той?
Уеб се извърна и впери поглед в нея.
— Изглеждаше предаден — каза той. После вдигна ръка и попипа обезобразеното си лице. — Нито раните по лицето, нито двете дупки от куршум, които имам в тялото си, не са ми причинили толкова голяма болка, колкото погледът на твоя син. — Той повтори: — Дейвид изглеждаше предаден.
Гуен трепереше така, че трябваше да се подпре на парапета; от очите й бликнаха сълзи. Тя още не можеше обърне поглед към него. Свирка.
— Може би точно затова се включих в сегашната атака срещу „Свободните“ в нарушение на издадена заповед. — Той се обърна към нея. — Това ми струва кариерата, Гуен. Бях изритан от Бюрото за неподчинение. Но ако зависеше от мен, бих го направил още веднъж. С това исках да изкупя греховете си. Твоят син заслужаваше много повече, отколкото успях да му дам. Тази мисъл не ме напуска оттогава. Съжалявам, че го предадох, че предадох теб. Не очаквам прошка, но просто исках да го знаеш.
— Май че трябва да се връщаме — тихо каза Гуен.
Тя избърза напред и вместо да се качи на Барон, отиде до Комет и вдигна предния му крак. Всеки нерв в тялото й пареше като огън, кръвта пулсираше в ушите й. Тя едва стоеше на краката си, но беше длъжна да го направи, въпреки това, което бе научила току-що. Беше длъжна. Достатъчно дълго бе чакала. Тя затвори очи и после пак ги отвори.
— Проблем ли има? — попита Уеб.
Тя нямаше сили да го погледне.
— Нещо май накуцва с единия преден крак. Нищо сериозно. Ще яздя отзад и ще го наглеждам.
Тя протегна ръка и погали Комет по гривата, а после, докато Уеб гледаше настрани, скришом мушна под седлото предмета, който стискаше в дланта си.
— Е, време е да положиш големия изпит — каза тя. — Ще препускаме в галоп надолу по склона ей до онези дървета, но когато стигнеш до тях, трябва да опънеш поводите и да спреш коня, защото пътеката по-нататък през гората е прекалено тясна. Ясно ли е?
— Готов съм. — Уеб потупа Комет по шията.
— Виждам това. Е, хайде.
Двамата се метнаха на седлата и обърнаха конете.
— Не искаш ли все пак да водиш? — попита я Уеб, докато се наместваше на седлото.
— Не, ти води. Аз ще наглеждам крака на Комет.
Внезапно без предупреждение конят на Уеб се втурна напред. Докато Уеб се усети, Комет се носеше в пълен галоп към горичката.
— Уеб! — изкрещя Гуен и препусна подир него; същевременно тя умело възпираше Барон и дистанцията между двамата започна да се увеличава. Тя видя как едното стреме на Уеб се откъсна и той за малко не падна. Той пусна юздите и отчаяно се вкопчи в лъка на седлото, докато дърветата се приближаваха към него със страшна скорост. Уеб нямаше как да знае, че с всеки скок на Комет малкото кабарче, което Гуен бе поставила под седлото, се забиваше все по-дълбоко в кожата на коня.
Уеб нямаше възможност да погледне назад. Но ако можеше да го стори, щеше да види зад себе си жена, разкъсвана от ужасно раздвоение. Гуен Канфилд искаше кон и ездач да се разбият в дънерите на дърветата. Тя искаше Лондон да загине пред очите й, да се провали в преизподнята. Неговата смърт щеше най-после да облекчи болката, която толкова дълго я бе измъчвала. Това беше на път да се случи; от нея се искаше само да остане назад и да гледа безучастно. Вместо това тя пришпори Барон и с всички сили препусна след Уеб. От дънерите на дърветата го деляха някакви си петнайсет метра, а Комет правеше всичко, за да оправдае името си. Когато до мястото на сблъсъка оставаха дванайсет метра, Гуен се наведе настрани върху седлото. Девет метра. Тя протегна ръка. Шест метра. Животът на Гуен вече зависеше от съдбата на Уеб. Ако не успееше да спре Комет, тя щеше да загине заедно с него, защото конете им щяха да се забият едновременно в дънерите на дърветата.