До удара оставаха три метра, когато тя сграбчи юздата на Комет и я дръпна с цялата си тежест, с чудовищната сила на болката, която се бе натрупвала у нея през всичките тези години. Това се оказа достатъчно; съвсем сама, Гуен Канфилд успя да спре петстотинкилограмовия кон, който се носеше бясно напред, едва на метър и половина от линията на дърветата.
Останала без дъх, тя погледна Уеб, който едва се крепеше безпомощно на седлото. Той също я погледна, но не каза нищо. Въпреки това Гуен чувстваше, сякаш огромна тежест се бе смъкнала от раменете й, сякаш бе победила всичкото нещастие и болка на света. Оковите, които стягаха душата й, се разсипаха като песъчинки, отнесени от вятъра. Не можеше да се начуди, че една окончателна победа над омразата може да я направи толкова неизказано щастлива. Но жестокостите на живота не бяха преминали за Гуен Канфилд, защото мястото, освободено от омразата, бързо се запълни с нещо още по-разяждащо и мъчително: чувството на вина.
52
Когато остави Уеб в двора, Гуен беше необичайно мълчалива. Той понечи да й благодари, задето бе спасила живота му, но тя безцеремонно го прекъсна, обърна коня и си тръгна. Странна жена беше тази Гуен Канфилд. Може би винеше себе си за поведението на Комет.
Уеб беше доволен. Най-после бе успял да сподели с Гуен всичко онова, което го бе измъчвало толкова време. Помисли си дали да не отиде при домакина им и да му разкаже и на него, но си каза, че е най-добре Били да го научи от жена си.
Той влезе в къщата и завари Романо на закуска.
— Имаш вид, сякаш пак са те били — беше коментарът на Романо, като го видя.
— Трудна езда.
— Е, май вече приключихме тук. Освен това Енджи се е прибрала от майка си и е кисела като лимон. Ще трябва да се прибирам и да си нося последствията.
— Така е, повече няма какво да правим тук.
— Слушай, Уеб, хайде да се състезаваме оттук до Куонтико, а, какво ще кажеш? Да видим колко струва твоят мустанг!
— Само това ми трябва сега, Поли, да ме спрат и за превишена скорост… — Той внезапно млъкна и се вкамени. Романо го изгледа учудено.
— Какво пък толкова? Като те спрат, ще им покажеш служебна карта и ще те пуснат. Колеги сме все пак.
Уеб измъкна мобилния телефон от джоба си и припряно набра номера. Пърси Бейтс го нямаше в кабинета му.
— Къде е? Уеб Лондон го търси.
Уеб се познаваше с Джун, секретарката на Бейтс, а тя също го позна по гласа.
— Здрасти, Уеб. Много съжалявам за станалото.
— Значи Пърс го няма?
— Всъщност взе си два дни отпуск. Ония от пресслужбата направо ще се побъркат. Искаха да те докарат за интервю, но Бейтс се възпротиви. Ти гледал ли си телевизия напоследък, четеш ли вестници?
— Не.
— Като ги слуша човек какви ги приказват, ще си помисли, че сме застреляли папата по погрешка.
— Истината е, че загинаха хора, Джун.
— Когато държиш пистолет и се опитваш да застреляш някого, си носиш риска — отвърна тя, позовавайки се на официалната линия на Бюрото. — Във всеки случай Пърс каза, че иска за ден-два да се откъсне от тая неразбория. Знам, че той се чувства ужасно заради начина, по който постъпиха с теб.
— Така е, Джун, но всяко зло за добро. Аз поне така мисля.
— Радвам се, Уеб, и наистина се надявам за теб да е по — добре. Мога ли да ти бъда полезна с нещо?
— Става дума за Клайд Мейси, редови член на една от местните банди наркопласьори. В досието му забелязах актове за превишена скорост. Исках да разбера точно кога ги е получил и къде.
— Трябва да се обадя на съответното място, но това няма да ми отнеме повече от няколко минути.
Уеб й даде номера си да му позвъни, когато може. Не след дълго тя наистина се обади. Уеб изслуша информацията, благодари й и натисна бутона за прекъсване на разговора. Когато се обърна към Романо, на лицето му бе изписано смайване.
— Какво? — попита с пълна уста Романо.
— Клайд Мейси е глобяван три пъти за превишена скорост в разстояние на шест месеца. За малко да му отнемат книжката.