Уеб постави специални мишени за една тренировъчна игра, която се наричаше „снайперски покер“. Картите бяха наредени във форма на стегнато ветрило, така че от всяка, с изключение на най-горната, да се вижда само едно тясно ъгълче. Целта беше с пет патрона да се прострелят онези карти, които образуват най-силната ръка. При това се брояха само карти, през които куршумът е минал чисто, без да засегне съседните. Възможността за грешка беше толкова голяма, че играта завършваха само най-уравновесените стрелци. „Снайперският покер“ беше идеално средство за успокояване на нервите.
Уеб зае позиция на сто метра от мишените. Легнал по корем на земята, той постави под приклада на карабината малка възглавничка за опора на лактите. Постара се да изравни тялото си с посоката на отката, за да сведе до минимум трепването на мушката при изстрел. Бедрата и хълбоците му бяха плътно притиснати към земята, коленете разтворени на ширината на раменете, стъпалата разперени встрани за намаляване на профила на тялото при насрещен огън. Като пресметна посоката на вятъра, той постави оптическия мерник на съответната позиция. Този ден влажността на въздуха беше доста висока, затова той прибави още половин минута повишение по вертикала. Като снайперист Уеб беше длъжен да записва в специален дневник параметрите и резултата от всеки изстрел. По този начин се получаваха ценни данни за влиянието на атмосферните условия върху точността на стрелбата и можеше да се обясни евентуален пропуск — единствения случай, при който някой обръща внимание на снайпериста. Ако улучваш целта с всеки изстрел, просто си вършиш работата, медал никой няма да ти даде; но веднъж да пропуснеш, с това проваляш цяла операция. При стрелба на голямо разстояние и най-малката подробност може да бъде решаваща. Една прашинка или незначителен отблясък на предната леща на оптическия мерник, и може да се окаже, че си застрелял заложника, а не похитителя.
Дясната ръка на Уеб плътно обхвана грапавата ръкохватка на карабината. Той притисна приклада към рамото си, като същевременно го долепи и до дясната си скула, сложи подходящ филтър на мерника и със свободната си ръка притисна ложата надолу, за да стабилизира карабината върху опорните й крачета. Пое въздух и бавно издиша. Уеб нямаше да позволи лекото потрепване на някое мускулче да отклони в последния миг дулото от мишената. Мускулите мърдат и лъжат; затова той опираше приклада само до неподвижна кост. При стрелба по движеща се цел Уеб използваше метода на засадата — търпеливо изчакваше обектът да се изравни с предварително взетата на прицел точка, преди да произведе изстрела. При това гледаше да постави кръстосаните линии на оптическия мерник малко напред, изпреварващо, за което беше нужно точно да определи разстоянието до обекта, неговата скорост и ъгъла му на движение спрямо траекторията на куршума, а също така денивелацията, посоката на вятъра и влажността на въздуха, след което да вземе на прицел предполагаемата точка на преминаване и да зачака, търпеливо като паяк в мрежа, момента за стрелба. Уеб се целеше винаги в главата по простата причина, че обект, улучен в главата, няма как да отвърне на огъня.
Прикладът опрян до кост. Пулс шейсет и четири в минута. Уеб издиша въздуха от дробовете си, плъзна показалеца си върху спусъка и изстреля петте патрона в бърза серия, като човек, изпълнявал това движение вече петдесет хиляди пъти. След това презареди и изстреля още четири пълнителя по пет патрона, първите три на сто метра, а последния, пети пълнител — на двеста.
След като огледа мишените, той се усмихна доволно. В две от ръцете имаше кент флош роял на пики, на други две — карета аса с поп, а на двестаметровата дистанция — фул от аса и попове. При това нито веднъж куршумът дори не бе издраскал съседната карта. В продължение на десетина секунди Уеб Лондон се почувства горд със себе си, след което депресията отново го затисна с пълна сила.
Той върна карабината в оръжейния склад и продължи разходката си из района на базата. До намиращите се наблизо казарми на морската пехота имаше тренировъчен полигон — дванайсеткилометрова ивица с препятствия: петметрови рампи за качване по въже, вълчи ями с бодлива тел, както и гладки скали, които курсантите изкачваха без обезопасителни въжета и каквито и да било катерачни инструменти. По време на тренировките си за приемане в ОБТ Уеб бе преминавал целия този чудовищен полигон толкова пъти, че познаваше наизуст всеки сантиметър. На групови тренировки той бе пробягвал двайсет и пет километрови кросове, при това с двайсеткилограмова раница на гърба, стиснал в ръцете си скъпоценен товар — обикновено по някоя голяма тухла, която в никакъв случай не биваше да докосва земята, за да не загуби целият отбор. Така натоварен, бе преплувал изкуствени езера, пълни с ледена, воняща вода, и се бе качвал по петнайсетметрови стълби от неодялани трупи, които сякаш стигаха до небето. Изкачвал бе „Хотела на разбитите сърца“ — четири-етажна сграда с избити прозорци за трениране при аварийни ситуации; скачал бе „доброволно“ от кърмата на изоставен кораб в мътните води на река Джеймс. Тая работа не беше за мекушави или за такива, на които лесно им се завива свят. Ала истинският тест, когато се решаваше кой е мъж и кой лигав хлапак, беше спускането по въже от хеликоптер в гъста гора, когато едно погрешно движение можеше да означава някой остър клон да ти влезе две педи там, където най боли.