Реши да действа като по книга. Да разчете блясъците на дулата им и по тях да определи видовете и огневата мощ на оръжията. Да не спира да се движи. Да ги заобиколи и удари в гръб. Чак тогава да нападне, за да неутрализира един или двама, след което останалите да се уплашат и предадат, или може би да побягнат. Тогава щеше да ги довърши с карабината си. Така или иначе, скоро всичко щеше да приключи.
В тъмното се чу глас:
— Хей, боецо, излез и се предай. И без оръжие!
Романо не отговори. Напрягаше слух да определи точното местоположение на гласа, за да го накара да замлъкне завинаги Помисли си, че може би е оня коняр, с когото се бе сблъскал още първия ден, но не беше сигурен.
— Романо, дано да ме чуваш. Имаш пет секунди да се предадеш, ако не искаш да пръсна мозъка на това хлапе!
Романо измърмори нещо на носа си и запълзя към източника на гласа. Нямаше никакво желание да рискува живота на момчето, но същевременно съзнаваше, че ако сега излезе от прикритието си, и двамата с Кевин Уестбрук ще загинат. Единствената му надежда беше да ги убие всички до един, преди да са успели да сторят зло на хлапето, но разбираше, че това е практически невъзможно.
— Съжалявам, моето момче — промълви тихо той, докато се придвижваше напред, за да заеме по-удобна позиция за стрелба.
Мъжът, който бе извикал, наистина беше оня коняр, когото Романо бе съборил на земята в развъдника. Той също пълзеше напред в мрака, стиснал пистолета си в ръка. После се спря, преброи до пет и извика още веднъж:
— Последна възможност, командос! — После вдигна пистолета и се прицели в главата на Кевин Уестбрук от прикритието на храсталаците. Човекът не беше кой знае какъв стрелец, но от такова разстояние екзекуцията не изискваше голямо умение.
В този миг въздухът напусна със свистене дробовете на мъжа и тялото му отхвръкна като парцалена кукла на два-три метра, след което се строполи безжизнено на площадката край басейна. От сенките изникна някаква чудовищна човешка грамада, притича тромаво до момчето и го вдигна като перце с грамадната си ръка. Франсис Уестбрук изчезна в мрака със сина си, като вместо „довиждане“ се извъртя и стреля през рамо с пистолета.
От храстите изтича друг от мъжете и се прицели в гърба на великана. Тъкмо се канеше да дръпне спусъка, когато Романо се надигна от прикритието си и го застреля. Той не знаеше, че големият мъжага е Уестбрук, но не беше в стила му да стои безучастно и да гледа как нападат някого в гръб. Единственият проблем беше, че с доблестната си постъпка разкри позицията си и тозчас вместо награда получи куршум в крака. Той запълзя обратно към храстите, но скоро се видя обграден от човешки фигури с насочени пистолети. Нечии ръце го повлякоха към ръба на басейна и трима мъже се изправиха над него.
— Я гледай, тия копелета от специалните части не били чак толкова добри. — Тази забележка разяри Романо повече от всичко, случило се досега.
— Гръмни го, какво го гледаш — каза друг. Романо целият се зачерви от ярост и ръцете му се свиха в юмруци.
— Аз викам да го набутаме във водата и да го удавим тоя нещастник.
Романо вдигна глава и видя, че последните думи принадлежаха на същия господин, когото Уестбрук бе проснал пред басейна. Човекът още си поемаше мъчително дъх от удара в грамадния юмрук на черния великан, а физиономията му беше разкървавена от съприкосновението с грубия плочник.
— Ти какво ще кажеш, а? — попита той, като подритна Романо с върха на ботуша си.
— Добре звучи — отвърна Романо и се хвърли устремно напред, като с цялата си тежест заби рамо в търбуха на мъжа. Двамата паднаха във водата. В последния миг Романо успя да поеме с пълни гърди въздух и завлече противника си на дъното. Останалите край басейна направиха точно това, което той очакваше: започнаха да стрелят по него, но през дълбокия слой вода куршумите не можеха да му навредят.
Тогава един от мъжете бе осенен от блестяща идея — той отиде при контролното табло и натисна бутона, за да затвори покривалото на басейна. Романо не се разтревожи особено. Знаеше, че ще се измъкне. Но сега имаше по-належащ проблем. Той извади ножа си и преряза гърлото на мъжа. Водата почервеня от кръвта. След това Романо хвана трупа и го надигна с всички сили нагоре. Главата опря в покривалото на басейна. Както бе очаквал, отвън се посипаха куршуми. Мъжете стреляха по главата на другаря си. Романо отпусна тялото надолу, после се премести и отново го надигна нагоре. Стрелбата се повтори. Сега той вече знаеше, че ония отвън смятат и двамата за мъртви. Тъкмо на това се бе надявал, за да се спаси.
Той отново дръпна мъртвото тяло надолу и го пусна да доплува до другото — на човека, когото Уеб бе застрелял малко преди това. Най-рискованата част от плана на Романо още предстоеше. Той изпусна по-голямата част от въздуха в дробовете си, доплува до отвора на филтъра за водата и пъхна ръката си вътре, сякаш тялото му се бе заплело в него. Надяваше се онези нещастници горе да не видят нищо нередно в това, че тялото му плува на повърхността, вместо да е потънало надолу, както е редно за един пресен труп. Ако откриеха огън, щяха да го убият на място. Но те не го сториха. При движението си покривалото повлече тялото му, но той не помръдна и мускул. Те го издърпаха и го положиха на ръба на басейна с лицето надолу. Романо усещаше присъствието им от двете си страни. В този момент се чу звукът. Те също го чуха и наостриха уши. Полицейски сирени. Някой от къщата бе повикал полиция.