Уеб не каза нищо, но ръката му се плъзна към дръжката на пистолета. Канфилд сякаш не забеляза или вече пет пари не даваше. Наклонил глава настрани, той оглеждаше творбата си от различни ъгли.
— Аз не съм чак толкова учен, не съм чел дебели книги и тъй нататък, но ми се струва, че в тая работа има някаква висша справедливост, нали схващаш? Ърни „Свободния“ да седи в същата тая стаичка, дето някога роби са очаквали да им се отвори пътят към свободата! Само че той никога вече няма да я види. Свободата де. Ами да, и тоя мръсник беше през цялото време в къщата ми, и си го показвах на кого ли не, като ония изроди, дето ги разкарват по панаирите! — Той погледна Уеб с очи, в които светеше безумен пламък. — Кажи, не е ли справедливо?
Уеб не отговори. Били продължаваше да го гледа вторачено и да клати глава.
— Ако можех да върна всичко отначало, пак щях да го направя, да знаеш!
— Кажи ми, Били, как се почувства, когато уби човек?
— Гадно. — Отговорът дойде след дълго мълчание.
— Мина ли ти болката, когато го направи?
— Ни най-малко. А сега вече нямам нищо. — Той замълча; устните му трепереха. — Аз я прогоних от живота си, разбираш ли? Собствената си жена. Натиках я в леглото на Стрейт, не й обръщах внимание. Тя знаеше, че знам, а аз си траех и нищо не казвах, и с това сигурно й причинявах повече болка, отколкото ако я бях набил. Точно когато имаше най-голяма нужда от мен, аз я предадох. Може би ако я бях подкрепил, ако бях мъж на място, тя щеше да се оправи, да се съвземе.
— Може би, Били. Само че сега няма как да разберем.
По стълбите над главите им се чуха стъпки и двамата излязоха от тъмната стая. Беше Бейтс, който се изненада, като видя Уеб.
— Щях да пропусна да ти задам още няколко въпроса, Били. — Той забеляза пребледнялото лице на Уеб. — Какво ти е, добре ли си? Какво става тук?
Уеб погледна Били и после Бейтс.
— Всичко е наред. Защо не си зададеш въпросите друг път? Били има нужда да остане сам за малко. — Той хвърли един последен поглед на Канфилд, обгърна Бейтс с ръка през рамото и го поведе нагоре.
Двамата тъкмо бяха стигнали до приземния етаж, когато зад тях се чу изстрелът. Беше най-скъпата пушка на Били, безценната „Чърчил“. Уеб не можеше да я сбърка с нищо друго.
57
Два дни след самоубийството на Канфилд Уеб се отби да навести Кевин Уестбрук. Момчето отново живееше с баба си и Джеръм благодарение на своя баща, който бе спазил дадената дума. С част от душата си Уеб се надяваше Големия X все пак да доживее до пенсия. Добре поне, че той държеше сина си настрани от това, което вършеше. Бабата — междувременно Уеб бе научил, че се казва Роза — беше в превъзходно настроение и ги нагости с вкусен обяд. Както бе обещал, Уеб й върна снимката на Кевин, на момчето даде блокчетата, които Клеър бе взела от къщата, после дълго разговаря с Джеръм.
— Аз така и не го видях кога е минал — каза Джеръм за Големия X. — Докато се обърна, Кевин изникна сякаш изпод земята.
— Как върви голямата курабийка? — поиска да знае Уеб.
— Вече е във фурната. Остава да я включа да се пече.
Преди Уеб да си тръгне, Кевин му подаде една рисунка, която току-що бе завършил. На нея се виждаха едър мъж и малко момче един до друг.
— Това ти и брат ти ли сте?
— Не, това сме аз и ти! — отвърна Кевин и го прегърна.
Когато се върна при колата си, Уеб подскочи от изненада.
Върху предното стъкло под чистачката имаше защипан лист хартия. Наоколо нямаше никой. Бележката гласеше просто:
„Задължен съм ти. Големия X“.
Другата добра новина беше, че бяха намерили Рандъл Коув. Някакви деца си бяха играли в гората и се бяха натъкнали на него. Той бе приет в местната болница под името Джон Смит, понеже у него нямаше никакви документи за самоличност. Няколко дни бе лежал в несвяст, но накрая бе дошъл в съзнание и се бе обадил в Бюрото. Лекарите очакваха да се възстанови напълно от раните си.
Когато го докараха със специален полет във Вашингтон, Уеб намина да го види. Коув беше целият обинтован, отслабнал и кисел, но поне беше жив. Нямаш право да се оплакваш, каза му Уеб, а оня само изръмжа в отговор.
— И аз съм минал оттук — увери го Уеб. — Само дето загубих и половината си лице. Докато ти се отърва леко.
— Никак не е леко. Никак даже.
— Казват, че раните от куршуми калявали характера.
— Имам си характер, че да ми стигне, докато съм жив.
— Колко време ще те държат?
— Знам ли ги? За тях аз съм просто пациент. Но ако ми забият още една игла в задника, и някой друг около мен ще го заболи.
— И аз не съм голям любител на болниците.
— Ако не бях с жилетка, сега щях да съм в моргата. На гръдния кош имам два белега, които сигурно ще нося цял живот.