Да, в автопарка имаше какво ли не — от снаряжение за война в джунглата до екипировка за арктически експедиции. Членовете на отряда се обучаваха за всякакви непредвидени обстоятелства, като не жалеха сили за поддържане на пълна бойна готовност. И въпреки това можеха да бъдат победени — или от сляпа случайност, или от безумен късмет на по-слаб противник, или пък с ловко планирана операция, основаваща се на разузнавателни данни, получени от предател в техните редици.
Заваля дъжд и Уеб влезе в огромното тренировъчно хале, където имаше макети в естествен размер на хотелски коридори и всякакви други помещения, построени от подвижни гумирани стени. Гледката напомняше снимачен павилион в Холивуд. Ако успееха да получат предварително плана на даден обект, техниците на ОБТ го изграждаха едно към едно на тренировъчния полигон, за да се обучават командосите в условия, идентични с реалните. Последният макет беше на обекта, където бе унищожен екип „Чарли“. Докато внимателно разучаваше конфигурацията на помещенията, Уеб нито за миг не бе предполагал, че така и не му е писано да проникне в действителната сграда. Другарите му не бяха успели да стигнат дори до вратата. Той се надяваше в скоро време да демонтира този макет, за да направи място за нещо ново. Едва ли следващия път резултатите можеха да бъдат по-лоши от сега.
При тренировки с бойни муниции куршумите потъваха в облицованите с пенокаучук стени. Стълбищата бяха от дърво, за да няма рикошети; въпреки това бойците бяха открили от личен опит, за щастие без фатални инциденти, че дори пироните, с които бе скована конструкцията, можеха да отклонят куршума от пътя му, понякога в нежелана посока. Уеб мина покрай макета на самолетен корпус, провесен от гредите на тавана, върху който тренираха по сценарии за спасителни акции при въздушно пиратство.
Колко ли въображаеми терористи бе застрелял Уеб тук? Колкото и да бяха, струвало си бе усилията. Той никога нямаше да забрави един случай, когато от Рим бе отвлечен американски пътнически самолет. Отначало терористите бяха наредили на екипажа да отлети за Турция, а оттам за Манила. Самолетът на спасителния екип бе излетял от базата „Андрюс“ в рекорден срок — само два часа след обявяване на тревогата. От борда на военнотранспортния „Херкулес С–141“ Уеб и хората му бяха проследили отвлечения самолет по целия му път. На пистата в Манила, докато той се зареждаше с гориво, терористите бяха отворили вратите и бяха изхвърлили навън два трупа — и двата на американци, от които едно четиринайсетгодишно момиче. Това е политическа декларация, гордо обявиха тогава те. Последната публична изява в живота им.
Отвлеченият самолет бе задържан на летището в Манила най-напред от лошо време, а след това от техническа неизправност. Около полунощ местно време Уеб и целият му екип проникнаха на борда, предрешени като механици. Три минути по-късно петимата терористи бяха мъртви, а от заложниците не бе дадена повече нито една жертва. Уеб застреля единия от похитителите с .45-калибровия си „Смит & Уесън“ направо през кутийката диетична кока-кола, от която мръсникът отпиваше в момента. Оттогава Уеб не близваше от това питие. Не че се чувстваше с нещо виновен, задето му бе пръснал черепа. Картината на мъртвото момиче върху бетонната писта — независимо дали беше американка, иранка, японка — беше за него предостатъчно основание да дръпне спусъка. Тия типове можеха колкото си искат да хленчат, че са потискани от световния империализъм, да призовават всемогъщите божества от разните си там религии да подкрепят ръката им, когато взривяват бомби и стрелят с автомати по своите въображаеми врагове — всичките им аргументи не струваха пет пари пред Уеб след смъртта на първата невинна жертва, особено когато се случеше дете. Той бе готов да се бие с тях, докато все още имаха желание и сили да сеят смърт и опустошения по земното кълбо; бе готов да ги следва до края на света, за да ги унищожи.