Ръката му отново беше превързана с дебел слой марля, понеже се чувстваше гузен да се разхожда между близките на загиналите без нито една драскотина. Сам по себе си фактът, че това го интересуваше, бе достоен за презрение, но той не желаеше да се набива в очите на опечалените. Те знаеха само, че по някакво чудо Уеб Лондон се бе отървал невредим. Може би бе побегнал? Може би бе предал другарите си на заколение? Тези въпроси се четяха по лицата на някои от присъстващите. Нима това бе съдбата на единствения оцелял?
Погребалните процесии преминаваха през безкрайни шпалири от мъже и жени в униформа, покрай безчет други изпращачи с незабележими костюми и удобни обувки на агенти на ФБР. Пред катафалките имаше мотоциклетен ескорт, по тротоарите се блъскаха тълпи зяпачи, държавните знамена бяха свалени наполовина. Да почетат загиналите дойдоха президентът и почти всички министри, а също и много други големци. В продължение на няколко дни всички приказваха само за това как шестима храбри мъже са били изклани в тъмна уличка. За голямо облекчение на Уеб почти нищо не се споменаваше за седмия. Той само се чудеше колко ли време ще продължи този мораториум върху изговарянето на името му.
Цял Вашингтон беше в шок. Не само заради нелепата смърт на убитите, но и заради възможните последици от всичко това. Нима престъпният свят бе станал толкова нагъл? Нима обществото се разпадаше по шевовете? Може би полицията не беше в състояние да се справи? Може би самото ФБР, гордостта на американската правоохранителна система, вече не беше това, което бе някога? Информационните агенции в Китай и Близкия изток открито злорадстваха, докато отразяваха поредния провал на Запада, поредния удар, приближил арогантна Америка с още една крачка към нейната неизбежна гибел. Без съмнение радостни възгласи се чуваха по улиците на Багдад, Техеран, Пхенян и Пекин. Разните доморасли политолози и анализатори така се бяха запенили по устата от катастрофични прогнози и абсурдни заключения, че Уеб не отваряше вестник и не смееше да натисне копчето на телевизора. Ако го запитаха, той би казал, че не само Съединените щати — целият свят се е побъркал окончателно, и то не от вчера.
От един момент нататък журналистическата истерия позатихна, макар и поради друга ужасна трагедия — японски пътнически самолет се бе разбил в Тихия океан недалеч от бреговете на Калифорния, така че вниманието на търгашите на страх и сензации бе отвлечено в друга посока. В сляпата уличка, водеща към злополучния вътрешен двор, бе останала само една репортерска кола; всички останали се бяха отправили на запад, примамени от миризмата на мърша и плуващите по повърхността на океана човешки тела. Уеб беше благодарен и на това.
Междувременно няколко следователски екипа го бяха разпитали три пъти — в централата на ФБР, която се намираше в Хувър Билдинг в Северен Вашингтон, и в щаба на Вашингтонското оперативно бюро. Водеха си бележки, записваха показанията му на магнетофон, а някои от по-младите агенти имаха и портативни компютри. Задаваха много повече въпроси, отколкото той имаше отговори. След като на всеки екип каза едно и също — че не знае защо се е вцепенил и после е паднал по очи на земята, — писалките престанаха да стържат по хартията, а пръстите да удрят по клавишите.
— Когато се вцепени, беше ли видял нещо? Или може би чул? — Мъжът, който го разпитваше, зададе въпроса с равен глас, но за чувствителния слух на Уеб гласът изразяваше едва прикрито учудване или може би нещо по-лошо — недоверие.
— Наистина не знам.
— Не знаеш, така ли? Може би не си сигурен дали си се вцепенил?
— Не съм. Искам да кажа, вцепених се. Не можех да се движа. Сякаш бях парализиран.
— Но след като целият екип загина, все пак се раздвижи?
— Да — призна Уеб.
— Какво се промени междувременно, за да започнеш пак да се движиш?
— Не знам.
— А когато стигна до вътрешния двор, падна по очи, така ли?
— Точно така.
— Тъкмо преди картечниците да открият огън — отбеляза друг следовател.
Уеб трябваше да се напрегне, за да чуе собствения си глас:
— Да.
Тишината, която последва тези неубедителни отговори, бе достатъчна, за да стопи вътрешностите му на каша.
По време на разпита Уеб се стараеше да гледа следователите право в очите, да държи ръцете си върху бюрото, а тялото — леко приведено напред. Мъжете срещу него до един бяха професионалисти, които не се лъжеха лесно. Уеб съзнаваше, че ако избягва погледа им, обляга се назад на стола, почесва се, където не го сърби, или пък, не дай боже, кръстоса ръцете си на гърдите, те веднага ще го обявят за жалък лъжец. Уеб не ги лъжеше, но не им казваше и цялата истина. Ако започнеше сега да им разправя как появата на едно дете го е накарала да се вкамени на мястото си, с което си е спасил живота; или пък че не е могъл да се вдигне от земята, сякаш ръцете и краката му са били зазидани в бетон — след такива приказки кариерата му във ФБР щеше да приключи безславно. Началствата в Бюрото особено се дразнят, когато оперативни агенти правят подобни налудничави коментари. Все пак Уеб имаше и един коз — онези картечни гнезда не се бяха разрушили сами. Куршумите му бяха сторили това. И то пред очите на снайперистите. На всичко отгоре бе предупредил екип „Хотел“ и бе спасил онова дете. Уеб се погрижи следователите да чуят ясно това. Да го разберат всички. Ритайте падналия, приятели, но все пак не прекалявайте. Падналият може да се окаже герой.