Скоро попаднаха на хората, за които ги бяха предупредили снайперистите от „Рентген“ — малки групички чернокожи, мексиканци и азиатци, които купуваха и продаваха дрога направо на тротоара. Явно възможността за бързо опиянение за едните и лесна пачка долари за другите преодоляваше с лекота всякакви етнически, расови и политически бариери. За Уеб повечето от тях изглеждаха така, сякаш още при следващото смъркане, боцване или глътната таблетка ще напуснат завинаги тоя грешен свят. Истинско чудо беше, че тези окаяни нещастници все още притежаваха достатъчно жизнеспособни нервни клетки в главите си, за да отброят парите за поредната доза парализираща мозъка отрова, маскирана като еликсир на блаженството.
При вида на страховитата стена от дула и бронежилетки всички наркомани, с изключение на един, се строполиха на колене и жално замолиха да не ги арестуват или разстрелят на място. Вниманието на Уеб бе привлечено от единствения младок, който остана изправен на крака. На главата си той носеше стегната червена кърпа, вероятно обозначаваща принадлежност към някаква улична банда. Тънък като момиче в кръста, а с мощни рамене на щангист, младежът беше по бермуди, смъкнати толкова ниско, че се виждаше цепката на задника му, и с отрязана наполовина тениска, изпъната до пръсване от яките му плещи. Лицето му изглеждаше постоянно застинало в надменна гримаса, сякаш казваше: „Аз съм по-корав и по-умен от теб и ще те надживея някак си.“ Дори в тези дрипи изглежда доста внушително, отбеляза мислено Уеб.
На хората от „Чарли“ им бе нужна около половин минута, за да установят, че с изключение на младежа с кърпата всички са парализирани от ужас и нито един не носи оръжие. За тяхна изненада нито един не носеше и мобилен телефон, по който би могъл да позвъни до обекта и да предупреди намиращите се там да се омитат. Наистина, хубавецът с кърпата имаше нож, но един нож не върши кой знае колко работа срещу картечни пистолети. Те снизходително му разрешиха да си задържи ножа; за всеки случай обаче, докато екипът „Чарли“ продължи да се прокрадва към обекта, Кал Плъмър подтичваше заднишком, а черното оченце на неговия МП–5 не изпускаше младия уличен предприемач от погледа си.
Придобил кураж, младокът подвикна подир Уеб, че много харесва пушката му и би желал да я купи.
— Ще ти дам добра цена — рече той, — а после ще ти пръсна тиквата с нея, на теб и на останалите. Ха-ха!
Уеб погледна нагоре към покривите на сградите, където знаеше, че екипите „Рентген“ и „Уиски“ са заели позиции за стрелба и че нощните прицели на оръжията им са приковани неотлъчно в основата на черепа на всеки един от тези мърльовци поотделно. Снайперистите бяха най-добрите му приятели. Уеб познаваше в тънкости работата им, понеже дълги години самият той я бе вършил.
Навремето Уеб Лондон бе свикнал да кисне с месеци в клокочещи, изпускащи миазми мочурища, докато раздразнени отровни змии лазеха по гърба му. Висял бе в цепнатините на брулени от леден вятър канари, притиснал кожената възглавничка на приклада до бузата си, докато през оптическия мерник бе следил позициите на противника и бе докладвал на щурмовия отряд за всяко най-малко движение. Тъкмо като снайперист бе развил някои животоспасяващи умения, като например да пикае безшумно в бутилка; да си опакова провизиите на малки, балансирани дажби така, че в пълен мрак с едно движение на ръката да си осигури нужните за оцеляване калории; да подрежда патроните си по начин, който да позволява максимално бързо презареждане на оръжията в критични ситуации. Не че всички тези впечатляващи способности можеха да му свършат кой знае каква работа в частния сектор, но Уеб не си и поставяше такива цели.
Животът на снайпериста е непрестанно люшкане между екстремни ситуации. Трябва да заемеш най-добрата позиция за стрелба при най-малко разкриване на тялото за противниковия огън — две задачи, които често са абсолютно несъвместими помежду си. Тогава решаваш кое ти е по-важно в случая и просто забравяш за другото. Животът — това са безкрайни часове, дни, седмици, дори месеци на затъпяваща, убийствена досада, насечени от кратки мигове на свръхконцентрация, взривообразно изпускане на енергия, градушка от куршуми и хаос. Всяко решение за стрелба предполага нечия смърт — дали обаче на този срещу теб или твоята собствена, си остава неизвестно в уравнението.
Тези сцени бяха така неизличимо запечатани в паметта на Уеб, че той можеше да ги извика моментално пред очите си. Всеки от петте прецизно калибровани куршума с мек връх в магазина очакваше поредното дръпване на лагерувания в синтетични рубини спусък със сила на натиска от точно килограм и сто грама, за да се забие със скорост, два пъти по-висока от тази на звука, в плътта на следената през оптическия мерник жертва. В обхвата на неговото смъртоносно оръжие противникът в миг преставаше да бъде човешко същество и се превръщаше в труп, безвъзвратно мъртъв още преди да се е свлякъл на земята. Ала най-важните изстрели в цялата му кариера бяха онези, които не бе произвел. И тъкмо там беше тънкостта на занаята му. Това не беше работа за малодушни, за глупаци или дори за средно интелигентни люде.