Този ден Уестбрук се возеше на задната седалка на големия си мерцедес с тъмни стъкла, от лявата му страна седеше първият му помощник Антоан Пийбълс, на волана беше един висок, добре сложен тип на име Туна, а на седалката до него — шефът на охраната му Клайд Мейси. Мейси беше единственият бял в целия антураж на Франсис Уестбрук и не беше трудно да се забележи, че много се гордее със завоюваните позиции. Антоан Пийбълс имаше грижливо подстригана брадичка и бухнала къдрава коса; макар да беше нисък и шишкав, той носеше костюмите си „Армани“ и модерните си тъмни очила с невъзмутимо достойнство. Приличаше повече на холивудски продуцент, отколкото на наркотрафикант. От своя страна Мейси беше жив скелет, обличаше се предимно в черни, делови костюми и с бръснатата си глава приличаше на неонацист.
Четиримата съставляваха най-довереният екип от вътрешни хора в малката империя на Уестбрук; самият върховен повелител на тази империя в момента държеше в ръка деветмилиметров пистолет и явно се оглеждаше кого да гръмне.
— Би ли ми разказал някой как точно ви избяга Кевин? — При тези думи той погледна Пийбълс и ръката му стисна още по-силно пистолета. Предпазителят на този модел се намираше в ръкохватката и с последното си движение Уестбрук го бе освободил.
Пийбълс ясно чу щракването, но това не му попречи да отвърне троснато:
— Ако ни беше разрешил да му сложим денонощна охрана, както предлагах, нямаше да ни се измъкне. Понякога момчето излиза нощем. Тази нощ също бе излязъл и не се върна повече.
Уестбрук се плесна с длан по грамадното бедро.
— Бил е в оная тъмна улица. Федералните са го задържали за малко, но после са го пуснали. По някакъв начин Кевин е замесен в цялата тая каша, при това в собствения ми двор. — Той удари с дръжката на пистолета по стъклото и изрева: — Искам Кевин да ми бъде върнат!
Пийбълс погледна притеснено шефа си, докато Мейси изобщо не реагира. Уестбрук се пресегна и сложи ръка на рамото на шофьора.
— Туна, събери твоите хора и бъди готов да ударите тоя шибан град където трябва. Знам, че си го правил и преди, ще го направиш още веднъж. Внимавай косъм да не падне от главата на това момче, разбра ли какво ти казвам? И не се връщай, докато не го намериш! Туна, чуваш ли какво ти говоря, да те вземат дяволите?
Туна погледна в огледалото за обратно виждане.
— Чувам, шефе, чувам.
— Всичко е номер — каза Пийбълс. — От начало до край. За да ти го джиросат на теб.
— Да не мислиш, че не съм се сетил? Или си викаш, че като имаш висше образование, си голям умник, пък аз съм глупав? Знам, че федералните ще се опитат да ми скъсат задника заради тая работа. Знам и какво се приказва по улиците. Някой се опитва да събере целия бизнес под един чадър, нещо като профсъюз, ама аз се дърпам и това им обърква работата.
Очите на Уестбрук бяха зачервени. Четирийсет и осем часа не бе мигнал. Животът му беше постоянна борба за оцеляване — да остане жив до следващия ден, да не го пречукат през нощта. А сега се прибавяше и грижата за това дете, което мистериозно им бе изчезнало под носа. Усещаше, че няма да издържи. През цялото време бе съзнавал, че този ден все някога ще дойде, но когато той най-после настъпи, го завари неподготвен.
— Който и да е отмъкнал Кевин, скоро ще се обади. Ще иска нещо в замяна. Ще се помъчи да налапа бизнеса ми, това е ясно.
— Ти готов ли си да отстъпиш?
— Готов съм да дам всичко, което имам. Стига да ми върнат Кевин. — Той млъкна и се загледа през прозореца на колата към кръстовищата и слепите улички, към евтините кръчми, покрай които минаваха — навсякъде, където бяха проникнали пипалата на неговата наркоимперия. Особено успешен беше бизнесът му в предградията, защото сега там бяха големите пари. — Точно така. Първо ще си върна Кевин, после мамицата ще им разплача на тия лайнари. Лично! — Той насочи пистолета към въображаем враг. — Ще почна от капачките на колената им и ще карам нагоре.
Пийбълс погледна тревожно Мейси, който и този път не реагира, сякаш беше от камък.
— Поне засега никой не се е свързал с нас — каза Пийбълс.
— Ще се свържат, не бой се. Не са отмъкнали Кевин, за да си играят игрички с него. Целта им е да се доберат до мен. Е, аз ги чакам, да заповядат. Да почваме купона. — Уестбрук се поуспокои. — Чувам обаче, че един от ония в двора е останал жив. Така ли е?