Пийбълс кимна.
— Уеб Лондон. Пишеше във вестниците.
— Казват, че ги били подпукали с картечници петдесети калибър. Как може човек да остане жив след такова нещо? — Пийбълс вдигна рамене и Уестбрук се обърна към Мейси. — Нещо да си чул, Мейс?
— Засега не може да се каже със сигурност, но разправят, че оня тип изобщо не бил влизал в двора. Уплашил се, изперкал, нещо такова. Във всеки случай останал отвън.
— Изперкал или нещо такова… — повтори Уестбрук. — Значи така, чуеш ли нещо за него, веднага ми долагаш. Ако се е отървал жив от тая касапница, сигурно има какво да ми каже. Например къде е Кевин. — Той изгледа хората си. — Който е опукал федералните, със сигурност е отмъкнал и Кевин. Главата си залагам. Но защо? А, професоре?
— За да те сплаши — отвърна Пийбълс.
— Правилно. Който и да е бил, знае, че Кевин е ахилесовата ми пета. Отмъква Кевин и аз му падам като зряла круша.
— Е, както казах, можехме да го пазим денонощно…
— И това ако е живот! — изхленчи Уестбрук. — Кевин не заслужава такъв живот, не и заради мен. Ако федералните почнат да душат наоколо, ще ги забаламосаме нещо. Но преди това самите ние трябва да знаем какво става. Шестима от техните са ритнали камбаната, сега хич няма да ни се церемонят. Ще търсят да го набутат на някого, но този някой няма да съм аз.
— Който и да е отмъкнал Кевин, няма никаква гаранция, че ще го пусне — каза Пийбълс. — Знам, че няма да ти е приятно да го чуеш, но ние дори не знаем дали Кевин е жив.
Уестбрук се облегна назад.
— Жив е, разбира се. Нищо му няма на моя Кевин. Поне засега.
— Откъде си сигурен?
— Просто съм сигурен, само това ще ти кажа. Ти само гледай да научиш нещо за оня, федералния.
— Уеб Лондон.
— Тъй де, Уеб Лондон. А после, ако не изплюе камъчето, ще го накарам да съжалява, че не е пукнал заедно с хората си. Дай газ, Туна. Работа ни чака.
Гумите изсвириха. Колата се загуби в нощта.
8
Чак след два дни Уеб успя да си насрочи час при психиатъра, който работеше по договор с Бюрото. Не че ФБР нямаше щатни психотерапевти, но Уеб предпочиташе някой извън системата. Сам не знаеше защо, но му се струваше не дотам уместно да си излее душата пред вътрешен човек. Може би не беше прав, но си казваше, че каквото сподели със служебния психотерапевт на Бюрото, го споделя със самото Бюро; тук клаузата за поверителност на информацията не струваше и един пробит долар.
Що се отнася до психическото здраве на персонала, Федералното бюро за разследване живееше още в средните векове и вината за това беше колкото на организацията като цяло, толкова и на самите служители. Допреди няколко години, ако някой агент на ФБР се чувстваше стресиран или имаше проблеми с алкохола, или пък — не дай боже — с други вредни субстанции, бедният нямаше друг изход, освен да се надява, че никой не знае за това. За агентите от старата школа мисълта за психиатрична помощ беше толкова чужда, колкото и да излязат от къщи без оръжие. Дори някой все пак да се обърнеше към психотерапевт или психиатър, гледаше друг да не разбере и в никакъв случай не разговаряше с никого на тази тема. Такъв човек се смяташе за подозрителен, за чуждо тяло в системата; принадлежността към Бюрото правеше от хората стоици и индивидуалисти, които стискаха зъби и се справяха с проблемите си сами.
Накрая онези по върховете на системата най-после бяха разбрали очевидното — че стресът, нарастващата зависимост от алкохол и наркотици и зачестилите разводи са проблем, на който трябва да се потърси решение. Създадена бе Програма за оказване помощ на служителите, или ПОПС. Към всяко подразделение на Бюрото бе назначен координатор и психотерапевт по линия на ПОПС. Ако специалистът вътре в системата не беше в състояние да реши проблема, пациентът се насочваше към одобрен от Бюрото външен специалист, както от самото начало бе предпочел да постъпи и Уеб. Всъщност той дори не бе изчакал да се запознае със служебния психотерапевт. Понеже сега от Бюрото се отнасяха към него с всичкото внимание като към възможен герой, той бе успял да прескочи тази фаза. Освен това за самото съществуване на ПОПС не се знаеше почти нищо сред редовия персонал, поне Уеб никога не се бе натъквал на техни рекламни материали. За тях просто се шепнеше от ухо на ухо. Старите предразсъдъци умираха трудно, каквито и усилия да правеха онези по върховете.
Психиатричният кабинет се помещаваше в един небостъргач във Феърфакс, близо до клуба на Тайсън. Уеб се бе срещал и преди с д-р О’Банън — един от психиатрите, които работеха там. За пръв път се бяха запознали преди години, когато екипи не ОБТ бяха извикани да спасят някакви ученици от частно училище в Ричмънд, щата Вирджиния. Въоръжени терористи от някаква маргинална военизирана група, която наричаше себе си „Свободното общество“ и се опитваше да създаде етнически чиста, арийска нация чрез някакъв особен метод на етническо прочистване, бяха нахлули в училището и още с влизането си бяха застреляли две учителки. Полицейската обсада бе продължила двайсет и четири часа. От ОБТ бяха нахлули в сградата едва когато бе станало ясно, че похитителите губят търпение и се готвят да убиват още заложници. Нещата се бяха развили гладко и по план, докато един от „Свободните“ не бе дочул лек шум тъкмо когато от отряда се готвеха за решителния удар. В последвалата престрелка петима от терористите бяха убити, а двама от отряда — ранени, самият Уеб критично. От заложниците бе загинало и едно десетгодишно момче на име Дейвид Канфилд.