Уеб много искаше да го запита точно за колко дни щяха да построят Рим в неговия случай, но каза единствено „довиждане“. След тази първа среща той си тръгна, твърдо решен никога повече да не стъпи при този шишкав мъник с безличния, стерилен кабинет. Но не след дълго се върна при него… След това в продължение на много сеанси двамата с О’Банън изреждаха проблемите на Уеб един по един, като психиатърът го караше да се пребори сам с тях. Не че Уеб бе успял да изтрие напълно от паметта си образа на онова малко момче, хладнокръвно застреляно пред очите му, докато той беше само на няколко метра от него, неспособен да направи каквото и да било, за да го спаси. Но кой ли нормален човек ще забрави такова нещо?
Веднъж О’Банън каза на Уеб, че той и други негови колеги психиатри работели дълги години за Бюрото и неведнъж помагали на оперативни агенти и административни служители, изпаднали в криза. Тогава Уеб много се изненада, защото той никога не бе чувал друг освен него да е потърсил психиатрична помощ. О’Банън го погледна по особен начин и заяви:
— Наистина, хората не обичат да говорят за тези неща, но това далеч не значи, че не искат да получат помощ, да бъдат излекувани. Разбира се, аз нямам право да цитирам имена, но те уверявам, че не си единственият ми пациент от ФБР. Слава богу, предразсъдъците се разпръсват. Онези, които продължават да си заравят главата в пясъка, са като бомба с часовников механизъм — рано или късно ще гръмнат.
Оттогава Уеб се чудеше дали и той самият не е такава бомба. Освен това се боеше, че ако сега разкаже на О’Банън какво му се бе случило, докторът просто ще му се изсмее. Той влезе в сградата и се отправи към асансьорите, като с всяка следваща крачка усещаше как краката му все повече натежават.
Докато мислите му блуждаеха надалеч, Уеб се сблъска с някаква жена, която идваше насреща му. Той й се извини и натисна бутона на асансьора. Когато кабинката пристигна, двамата се качиха заедно. Уеб натисна копчето за своя етаж и се отдръпна. Докато се изкачваха нагоре, той крадешком погледна към спътничката си. Беше средна на ръст, слабичка и много симпатична. Уеб определи възрастта й между трийсет и пет и четирийсет. Облечена беше в сив костюм с панталон, с извадена навън яка на бялата блузка. Вълнистата й черна коса беше късо подстригана, на ушите си имаше малки клипсове. Носеше плоско куфарче; дългите й пръсти стискаха здраво дръжката. Уеб беше професионалист, обучен да наблюдава и да запечатва и най-малките подробности, защото понякога от тях зависеше бъдещето му или липсата на такова.
Кабината спря на етажа на Уеб и той леко се изненада, когато жената също слезе. После се сети, че тя всъщност не бе и натиснала друг бутон. Толкова по въпроса за наблюдателността. Той я последва; очевидно отиваха Към един и същ кабинет. Тя се обърна и го погледна.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Говореше бавно, произнасяйки отчетливо всяка дума; в гласа й имаше нещо предразполагащо. Уеб забеляза колко необичайно сини бяха очите й. Големи, проницателни и леко печални. Погледът й го привличаше неудържимо.
— Идвам при доктор О’Банън.
— Имате ли насрочен час?
Тя сякаш изведнъж застана нащрек. Уеб си каза, че много жени стават подозрителни в присъствието на непознати мъже. Самият той бе виждал резултатите от подобни непредвидени срещи; не бяха нещо, което лесно се забравя.
— Да. В девет. В сряда сутринта. Като че ли съм подранил.
Тя го погледна съчувствено.
— Има такова нещо. Днес е вторник.
Уеб изруга полугласно и поклати глава.
— Явно представата ми за време съвсем се е объркала напоследък. Извинявайте за безпокойството. — Обърна се да си ходи, почти убеден, че никога повече няма да стъпи в тази сграда.
— Извинете, не се ли познаваме? — извика жената. Уеб бавно се извърна. — Моля за извинение — бързо добави тя. — Обикновено не съм толкова директна, но ми се струва, че съм ви виждала някъде.
— Ако работите тук, не е изключено. Идвал съм при О’Банън и преди.
— Не, нямам предвид тук. Мисля, че съм ви виждала по телевизията. — Изведнъж лицето й се проясни; бе си спомнила. — Вие не сте ли Уеб Лондон, агентът на ФБР?
Няколко мига той не знаеше какво да отговори. Жената не отделяше поглед от него, очаквайки потвърждение на догадката си.
— Е, не съм чак толкова смахнат, колкото ме изкараха — каза накрая той.
— Аз рядко вярвам на това, което чувам по телевизията, мистър Лондон.
Уеб погледна вратата зад гърба й.
— Тук ли работите?
— Да, това е моят кабинет.
— Значи и вие сте куку-доктор?